Б. Ларсън: Изтребление

— Искаш да подновим войната?

— А на това тук как му викаш? — попитах.

— Е, поне победихме.

— Не — казах и поклатих глава. — Не победихме. Войната никога не е приключвала, а в тази кампания ние нанесохме щети на собствената си страна.

Сандра се сгуши в скута ми.

— Не те разбирам.

— Червеите бяха на нашата страна. Вече започвам да разбирам вселената. Ние сме органичният живот и истинските ни врагове са машините. Те са живата смърт.

— Искам тези кръвопролития да свършат веднъж и завинаги — каза тя.

— Е, още не са свършили. Затънали сме до уши в тях. Но аз си мисля за един нов вид война. Война на плътта срещу машините. Този път няма да целуваме големите им метални задници. И ще се бием на правилната страна.

— Можеш ли да ми направиш една услуга, полковник? — попита тя.

Погледнах я в очите. Лицата ни бяха близо, но не се целунахме.

— Само кажи каква.

— Не ме взимай с теб следващия път.

Изпухтях.

— Тогава не ме моли да идваш.

— Ще те моля, неизбежно е. Но ти не отстъпвай.

Усмихнах се.

— Знаеш, че винаги ти отстъпвам.

Сандра най-после млъкна и се целунахме. За кратко животът беше хубав.