Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

— Всичко — бързо отвърна Черити. — Аз…

— Глупости — прекъсна я Гърк. — Само щеше да се разгневиш още повече. И нямаше да промени абсолютно нищо в твоите планове. И освен това — добави той, като кимна към Скудър, — той не искаше да ти причинява болка.

— Да не ми причинява болка? — Черити почти крещеше. — Ти ми разказваш, че тези чудовища не само са ни откраднали нашия свят и са върнали човешката цивилизация в каменната епоха, че тази планета се владее от чудовища и под страх от смъртно наказание е забранено да притежаваш даже и часовник и ти искаш да не ми причиняваш болка? Ти… — Тя замълча по средата на изречението, когато проумя, че говори глупости.

Разбира се, Гърк имаше право — Скудър отдавна се бе превърнал в нещо повече от неин съюзник. Въпреки постоянните им спорове Черити изпитваше дълбока симпатия към високия хопи-индианец, а подозираше, че и той изпитва нещо подобно към нея. Изобщо, ако Скудър умишлено премълчаваше нещо пред нея, то със сигурност не го правеше от коварство, а защото действително искаше да я предпази. Но от това не я болеше по-малко. И почти обезумяваше от гняв. Евтаназия… След всичко, което беше преживяла досега, този нов ужас едва ли би трябвало да я изненадва. Тя трябваше почти насила да накара мислите си отново да се насочат към по-важни неща.

Тя рязко се завъртя и се обърна към Анджелика.

— Ти ще ни кажеш как да влезем в този Шаитаан — каза тя.

— Аз ли? — отвърна Анджелика. Тя се усмихваше. — Всъщност, не ми се вярва. Аз…

— Мога да те оставя за четвърт час насаме с Кент или Скудър — студено я прекъсна Черити. — Може би това малко ще промени мнението ти.

Изведнъж усмивката на Анджелика престана да изглежда така убедително. Погледът й гореше.

— Няма да го направиш — каза тя. — А откъде можете да бъдете сигурни, че няма да ви вкарам в клопка?

— Това е най-малкият проблем — каза Черити. Тя кимна към Гърк. — Той ще остане при теб. Ако не се върнем — или ако на наше място тук се появи някой от твоите приятели — насекомите, — то за Гърк ще бъде удоволствие да те убие.

Заплахата не направи особено впечатление на Анджелика.

— Аз съм жрица на Шаит — високомерно отговори тя. — Тялото и душата ми са посветени на боговете на Космоса. Мислиш ли, че се боя от смъртта, глупачке? — Тя отправи към Черити поглед, изпълнен с презрение, после рязко и много по-студено погледна сестра си и предвзето въздъхна. — Но ще ви направя друго предложение — продължи тя. — Ще изчезнете сега, всички, незабавно. Ще изчакам един час, преди да бия тревога. Нямам право, но въпреки това ще го направя.

— Колко великодушно — иронично отбеляза Черити. — С какво сме заслужили тази милост?

— Рискувам живота си, ако не съобщя за вас незабавно — сериозно отвърна Анджелика. — Но ще го направя, защото Лидия е моя сестра. Знам, че тя ме мрази, но това не променя нищо.

— Сега вече стига — каза Кент. — Защо просто не ме оставите за две минути с тази жрица? След това ще знаем как да влезем в Шаитаан.

— Успокой се, Кент — каза Черити. Тя мислеше напрегнато. Надменността на Анджелика не беше ни най-малко престорена. Тя не се правеше на абсолютно сигурна — тя действително не се страхуваше. Черити разбираше, че при нея няма да постигнат нищо със заплахи. Анджелика беше фанатичка. Тя вярваше в това, което говореше — а как да изплашиш човек, който е убеден, че след смъртта си ще се пресели в един по-добър свят?

Само за да спечели малко време, тя пристъпи до прозореца и погледна към улицата. Градът беше спокоен и тих, както и преди, но сега, когато Черити знаеше каква е причината за тази тишина, гледката вече не й се струваше спокойна. Тъкмо обратното. Тишината там долу беше тишината на смъртта.

Тя отново се обърна, облегна се на стената до прозореца, кръстоса ръце на гърдите си и погледна Анджелика.

— По-рано наричаха тази ситуация пат — каза тя.

— И днес се нарича така — небрежно отвърна Анджелика. — Обаче ти се заблуждаваш — в момента може би вие имате преимущество, но това няма да ви спаси от загубата. — Тя почти тъжно поклати глава, в продължение на секунда изгледа настойчиво Черити и започна неспокойно да крачи напред-назад из стаята. Пръстите й несъзнателно се свиваха и отпускаха. — Не знам коя си — каза тя. — Но не ми се вярва, че си една от тази купчина хлапаци, които наричат себе си бунтовници. — Тя пренебрежително погледна към Кент. — Би трябвало да се откажеш.

— Така ли? — каза Черити.

Анджелика енергично кимна.