Алфред Вогт - Светът на не-А

Поклати глава озадачен и вече отвръщаше очи, когато над него нещо изсвистя. Водна струя го удари по темето и го окъпа целия.

Първата порция беше като сигнал. Навсякъде околовръст започна да се излива вода. Чуваше плясъка й в сенките от всички страни, а самият той бе отчасти потънал в нея. Подобно на гигантска система за поливане, клоните изпращаха надолу потоци влага и повече нямаше никакво съмнение какво се е случило.

Бе валял дъжд. Огромните листа бяха задържали товара в своите широки, извити навътре зелени пазви. Ала от време на време водата натежаваше прекомерно върху тях и рухваше в дълбините, най-често върху други листа. Процесът винаги трябваше да продължи, докато малка част от огромната течна маса на практика достигнеше земята. Валежът сигурно е бил в колосален мащаб. Извади късмет, че е в гора, чиито листа можеха да удържат кажи-речи цяла река.

Госейн разгледа ствола на най-близкото дърво. Беше трудно да се вижда в слабата светлина, но накрая му се стори, че недалече отпред тя бе по-силна. Тръгна към нея и след две минути се добра до открита поляна. Пред него се простираше някаква долина. Отляво съзря широка, доста обезцветена река. Отдясно пък, кацнала на ръба на хълм и почти затулена от гигантски цъфтящи храсти, имаше постройка.

Венерианска къща! Тя се бе сгушила удобно в своята зелена околна среда. Изглеждаше съградена от камък и (още по-важно) от мястото, където стоеше, та чак до самите й стени забеляза храсти за прикритие. Щеше да се приближи до нея, без да бъде видян. Въпросният усамотен дом трябва да беше причината, поради която са го оставили точно в тази част на гората.

Изпречващите се по пътя му растения оправдаха очакванията. Нито веднъж не му се наложи да пресича голо пространство. Стигна до един храст, пламнал от пурпурни цветове, и под неговото прикритие огледа каменните стълби, които водеха нагоре през терасовидна градина към верандата на къщата. Върху най-долното стъпало личеше гравиран надпис. Той бе така рязко очертан, че се четеше без никакво затруднение:

Джилбърт се стъписа. Прескот . Спомни си името. Патриша Харди и приятелят й го бяха използвали в нейния апартамент. „Когато Торсън някога заподозре — бе казала тя, — че Елдред Кранг, командир на местната галактическа база, и Джон Прескот, вицекомандирът, са били и двамата превърнати в привърженици на не-А, тогава…“ А после Кранг беше отговорил: „Аз възнамерявах да те предупредя. Вече не се доверявам абсолютно на помощника си. Той хитрува и извърта още от пристигането на Торсън.“

Толкова. Госейн знаеше кой живее в тази къща. Джон Прескот, който бе приел разумно не-А философията, но още не я беше направил неделима част от своята нервна система и по такъв начин проявяваше колебание в решителния момент.

Наистина това трябваше да се знае. То оформяше собственото му отношение към мъжа и жената там горе. Започна бавно да се промъква през калта на терасираната градина. Сега се чувстваше безмилостен. Към самия него се бяха отнесли без пощада и той нямаше да щади никого. Искаше информация — за себе си, за нещата, които бе необходимо да научи относно Венера. Щеше да я получи.

Както се приближаваше към къщата, Госейн чу контраалта на женски глас. Спря за момент зад гъстия храсталак на десет фута от откритата веранда и я огледа предпазливо.

Русокос господин седеше на стълбите й и пишеше в някакъв бележник. Жената стоеше на прага.

— Е, предполагам, че ще мога да се оправя сама — казваше тя. — Преди вдругиден няма да дойдат никакви пациенти. — Поколеба се и после добави: — Не желая да ставам критична, Джон, но ти така често отсъстваш, че вече едва се чувствам семейна. Изтече по-малко от месец, откакто се върна от Земята, и пак искаш да заминеш.

Онзи сви рамене и без да вдига поглед от бележника, подхвърли:

— Неспокоен съм, Амелия. Знаеш, че имам висок енергиен индекс. Докато не отмине лошото настроение, аз трябва да бъда в движение. Иначе започвам да изпитвам глупаво усещане за безизходност.

Госейн чакаше. Разговорът навярно беше завършил. Жената се прибра вътре в къщата. Мъжът поседя още няколко минути на стъпалата, сетне се изправи и прозя. Изглеждаше очевидно необезпокоен от онова, което каза Амелия. Бе висок около пет фута и десет инча, с вид на здравеняк, обаче външната показност на сила губеше значение, щом никога не си преминавал телесната не-А тренировка. Хора, които не бяха поставяни при такива условия, трудно разбираха колко мощни биха могли да бъдат мускулите им, ако временно са отделени от центровете на умора в мозъка.