Андрей Велков - Хроники на звеното

След тази интервенция оркът дилър бе много лесно намерен и вкаран в багажника на волвото, като преди това бе накаран да изяде половината пакетчета с материал, а другата да изгори. По-късно цял лекарски екип се чудеше от какво първо да го спасява - от свръхдоза или от многобройните счупвания и кръвоизливи. Едвам го спасиха, защото братята, след „профилактиката“, бяха оставили кървящото отвсякъде същество пред някаква ветеринарна клиника и бе минало време, докато то стигне до Спешното.

Понеже нямаха работа до следобед, когато трябваше да „респектират“ един напорист „предприемач“, опитал се, не много интелигентно, но определено твърде ентусиазирано, да вземе контрола над екип дилъри от златната възраст на „Звеното“, братята отидоха на мястото, където обичаха да прекарват свободното си време. Това бе една поляна с шарена сянка близо до Зоологическата градина на Мордор, където безименна река се извиваше през гората между гара „Пионер“ и „Хладилника“. И там, където рекичката завиваше, заобиколен от високите дъбове и борове, човек можеше спокойно да забрави, че се намира в града.

Та братята, понеже си бяха селски чада и определено се дразнеха на бетонната джунгла, особено на панелноархитектурния стил „сталински барок“ на Квартала, прекарваха повечето си свободно време на тази полянка, а понякога дори и преспиваха там. По-добре се чувстваха сред природата, а пък джиесемите им бяха винаги включени, в случай че потрябват на Шефа, когото те обожаваха и може би дори боготворяха.

Той ги беше измъкнал от пълна мизерия и беше дал хляб и сигурност на семействата им баш когато бяха ударили дъното. Тамън бяха започнали да си мислят страшни глупости и не се знаеше какво ще се случи, ама сигурно въобще нямаше да е хубаво, та точно тогава сякаш като по чудо се бе появил Петър и ги беше отвел в Мордор, където всичко се нареди. Всичко, освен че им липсваше пустото село, здраво им липсваше. Липсваха им миризмите, чистият въздух, бодростта във всичко, липсваха им звуците, цветовете и просторът и ей затова, когато можеха, идваха на тази полянка, защото тук си се чувстваха почти у дома.

Тъкмо бяха приятно задрямали, полегнали под дебелата сянка и унесени от шума на реката, когато един хлапак с планински байк за малко не се приземи върху Слай, скачайки изневиделица иззад един дънер. Добре че беше добър и успя да се извърти, защото, ако беше се приземил върху брата, не се знаеше какво можеше да му се случи. Бързо се усети и преди двамата да се окопитят, запали с двеста и се отдалечи на безопасно разстояние. После спря, ухили им се нагло и се провикна:

- Ейййй, гейове, тука не се спиии бее, да ви таковам пичката лелинаааа... - нахрани ги така, от сърце, и после изчезна между дърветата, без да изчака реакцията на двамата братя.

Такава всъщност почти нямаше. Силвестър само изсумтя възмутено, обърна се по корем и погледна към Долф, който се засмя, откъсна една тревичка и я захапа.

- Ей, брат ми, ама са неучтиви гражданчетата. Разглезил ги е животот у градо. Т’ва, ако е на село, ше доде, ше се извини, па и ша почерпи после за прошка. Т’ва келеме обаче ни псува. Знае, че не моем да го намерим, па и сигурно е толкова прост и мисли, че даже ако го гепим, ше му се размине, нищо, че ни е псувал на рода... Разглезени копилета.

- Прав си, брато, прав си, ама не се коси, такива са гражданчетата, ама не сите де. Я виж наш’те хора, че са железни, нищо, че са от градо...

- А бе и ти си прав, д’еба.

Силвестър се изправи, отиде до брега и започна да пикае с мощна струя в реката. Точно беше докарал съвършена парабола, когато усети, че някой го наблюдава. На отсрещния бряг, между храстите, се беше подал съмнителен тип, облечен със сив мърляв шлифер и с подозрително изражение. Беше се втренчил с налудничав поглед в достойнството му Без да му обърне много внимание, братът продължи абсолютно невъзмутимо да си пикае. След няколко секунди се оказа, че натрапникът явно не възнамерява да се разкара, защото продължаваше да зяпа. Слай му викна:

- К’во киризиш бре, хаяскооооо. Я черта, веднааагааа.

Шлиферът не се нуждаеше от второ подканяне и се изпари като призрак измежду храстите. Силвестър се изтръска табиетлийската, прибра инструментариума и се закопча.

- Барато, аре да ходим да ядем, че тука стана нещо пренаселено, д’ееба - прикани той брат си.

Долф се надигна и се изтупа. Замисли се дали и той да не пусне една вода, но реши да стиска до кръчмата, защото не искаше да рискува някой извратеняк да го зяпа, както се беше случило преди минута на брат му Всичко си имаше граници все пак.