Майкъл Смит - Избраниците

— Какъв линк? — изненадах се аз.

— Намерих го, след като задряма — обясни смутено Боби. — Беше скрит в някакви безсмислици. Трябваше да го открием по-рано.

— И накъде водеше?

— Към страници за серийни убийци — отговори той и при това мъжът с палтото вдигна очи. — Сайтове на почитатели. Страници с подробни биографии на убийците, прилежно написани от хора, които нямат никакви амбиции да застрашават по някакъв начин обществото.

— Може ли да видя първата страница? — попита жената.

Той поклати глава:

— Вече я няма. Проверих отново, когото ми писна да гледам снимки на откачалки. Файлът вече не е на този сървър. Вероятно е преместен другаде.

— Запазихте ли адресите на уебстраниците, до които водеше?

Боби вдигна рамене:

— Не видях причина да го правя. Това са страници на хора с параноични пристъпи, които се възбуждат от делата на серийните убийци.

— Прав е — заяви мъжът с палтото и върна листата на жената. — Това е задънена улица. Истинското име на Пощальончето е изтекло по някакъв начин и някой психар го използва. Някой е решил да си направи уебстраница, като се представя за него. Интернет е пълен с такава помия. Канибалски клубове на неудачници, които не могат да си изкарат прехраната дори като миячи в „Макдоналдс“.

Изгледах го изненадано:

— Пощальончето ли?

— Това име бе дадено от пресата на човека, когото търсим.

— Господи, още ли го търсите?

— Да, и няма да се откажем, докато не го видим мъртъв. Нина, отивам да изпуша една цигара. Предлагам след това да се връщаме в цивилизацията.

Той стана и излезе.

— Искаше да каже „докато не го заловим“ — измърмори виновно жената. — „Докато не го заловим“, това имаше предвид.

— Да, да — успокои я Боби. — Мен ако питате, този трябва да се държи много изкъсо.

— Какви са тези „Избраници“? — поинтересува се тя.

— Разкажи й, Боби — изправих се.

— Внимавай — размаха пръст Боби. — И помни какво казах току-що.

Оставих ги в бара и излязох във фоайето. Мъжът с палтото стоеше на няколко метра пред входната врата.

— Имаш ли цигара?

Той ме изгледа, после бръкна в джоба си. Подаде ми цигара; замълчахме.

— Ти си онова ченге, нали? — попитах по едно време. Той не отговори. — Нали?

— Бях ченге — отвърна гой. — Вече не съм.

— Тогава живеех в Сан Диего и следях новините. Говореше се за един полицай, който бил много способен в разкриването на серийни убийци. Не успя да пипне този, после се изгуби. Мисля, че това си ти.

— Явно доста си чел за случая. Сигурен ли си, че нямаш и друга причина да го следиш? Може би си се интересувал колко почитатели си си спечелил. Искал си да се увериш, че все още си известен.

— Ако мислеше, че съм аз, нямаше да водим този разговор. Затова не ме баламосвай.

Той смукна за последно от цигарата и я запрати към другия край на паркинга.

— Какво търсиш тогава?

— Търся хората, които убиха родителите ми.

Той ме погледна:

— Тези „Избраници“ ли?

— Мисля, че да. Само не знам дали са свързани с човека, когото търсите вие.

— Не са — отсече той и отново загледа паркинга. — Цялата тази история е пълна глупост и губене на ценно време.

— Приятелката ти май не мисли така. Всъщност това не ме засяга. Струва ми се обаче, че в хотела оставихме двама души, свързани с главните правозащитни служби. Те могат да раздвижат нещата. От друга страна сме ние с теб, които сме свързани емоционално с проблема. Можем да си слагаме пръчки в спиците, а можем да се съюзим и да се опитаме да постигнем нещо заедно.

Той се замисли, сетне изрече:

— Напълно си прав.

— Как се казваш, друже?

— Джон Занд.

— Уорд Хопкинс.

Стиснахме си ръцете и се върнахме в хотела. При вратата на бара телефонът ми иззвъня. Махнах на Занд и се отдалечих в един ъгъл на фоайето. Преди да вдигна, се поколебах за момент. Чудех се как най-добре да подходя към един уплашен до смърт старец. Така и не се сетих за нещо разумно. Щях просто да го изслушам. И да се опитам да не се разкрещя.

Обадих се, но не беше той. Проведох кратък разговор, после поблагодарих. Затворих телефона.

Когато влязох в бара, останалите седяха около масата. Занд се беше приближил повече до другите двама. Жената ме изгледа въпросително. Обърнах се към Боби:

— Нищо особено.

— Мързеливия Ед ли беше?

— Не. Момичето от болницата.

— И какво?

— Вчера цял следобед е преглеждала картоните.

— Сигурно доста си я впечатлил.

Не отговорих, затова той настоя: