Майкъл Смит - Избраниците

Една точка за убийците. Поредната.

Занд взе друга папка.

След два часа седеше по средата на хола, заобиколен от папки. На вратата се почука. Занд вдигна изненадано глава. След още няколко потропвания най-после стана да отвори.

На прага стоеше нисък мъж с безвкусна прическа. Зад него се виждаше кола в доста лошо състояние.

— Таксито — рече посетителят.

— Не съм поръчвал такси.

— Знам. Дамата го поръча. Каза да дойда да ви взема. Много бързо. На всяка цена.

— Каква дама?

Занд се чувстваше леко замаян. Умът му бе пълен с факти от прочетените досиета. Нещо го глождеше.

Другият мъж изръмжа нервно и зарови из джоба си. Измъкна намачкано листче и го показа на Занд.

— Нина. Настоя да ви кажа, че било спешно. Открила нещо за някакъв справедлив човек… това не го разбрах много добре. Във всеки случай трябва да тръгваме веднага.

— Накъде?

— Към летището, човече. Обеща, че ако ви закарам наистина бързо, ще ми плати тройно. Тези пари ми трябват, така че, ако обичате, хайде да тръгваме.

— Чакайте малко.

Занд се върна в къщата. Взе телефона и се обади на мобилния на Нина.

Тя вдигна след две позвънявания. В слушалката се чуваше много страничен шум, като от оживена чакалня.

— Какво става? — попита той.

— В таксито ли си?

Гласът й звучеше възбудено и по някаква причина това го раздразни.

— Не. Какво правиш на летището?

— Обади ми се човекът, който следеше мрежата. Имаме попадение с „Праведника“.

— С тази дума със сигурност има много попадения, Нина. Освен това федералните сигурно вече са захапали.

— Не съм уведомила федералните. Действах самостоятелно.

— Ясно. Типично за теб.

— Засякохме компютъра, от който е посетена страницата. Хайде, Джон. Това ми се случва за пръв път от две години, федералните не знаят за бележката, която получи навремето. Те все още го наричат Пощальончето.

В слушалката изгърмя друг глас — някой обявяваше поредния полет. Занд изчака да утихне, сетне отбеляза:

— Казах го на Майкъл Бе кър.

— Попадението не е в Лос Анджелис — тросна се Нина.

— Къде е тогава? Къде?

— Във вътрешността на щата. Някакво градче на границата с Орегон. В „Холидей ин“.

— Обади ли се в местното управление на Бюрото?

— Началникът му ме мрази. Няма да си мръдне пръста за мен.

„Ясно — помисли си Занд. — И ако случайно изскочи нещо, ти искаш лично да арестуваш престъпника.“

Навън шофьорът подскачаше нервно от крак на крак.

— Прекалено е рисковано, Нина.

— Ще взема ескорт от местната полиция. Каквото кажеш. Слушай, Джон, самолетът е след четирийсет минути. Аз със сигурност се качвам, купила съм два билета. Идваш ли, или не?

— Не.

Той затвори телефона. Излезе и каза на шофьора, че няма да ходи никъде, като му даде достатъчно пари, за да го отпрати без възражения.

Сетне изруга, грабна палтото си и няколко папки и успя да скочи в таксито, преди да е напуснало двора. Не искаше към всичко, което му тежеше на съвестта, да се прибави и Нина.

На следващата сутрин се събудих в девет. На нощната масичка намерих бележка от Боби. Канеше ме да сляза при него във фоайето колкото се може по-скоро. Изкъпах се, за да придобия някакъв човешки вид, и излязох. Пристъпях по коридора като мечка, принудена да върви на задните си крака. След като се бях наспал, се чувствах по-различно, макар че не можех да определя дали е по-добре отпреди. Мислите ми бяха размътени.

Фоайето бе почти празно, само някаква двойка стоеше на рецепцията. Звучеше тиха музика. Боби седеше по средата на голям диван и четеше местен вестник.

— Здрасти — изломотих.

Той вдигна очи:

— Изглеждаш ужасно, приятелю.

— А ти си все така свеж. Как го постигаш? Всяка вечер се завиваш в пашкул и на сутринта се събуждаш нов човек? Или правиш някакви специални упражнения? Кажи ми. Искам да бъда като теб.

Навън небето беше безоблачно и светло, само това ме спираше да не заскимтя. Повлякох се на паркинга след Боби и закрих очи.

— Носиш ли си телефона? Заредена ли е батерията?

— Да, макар че наистина не виждам каква полза има. Мързеливия Ед или не си е ходил у дома и в този случай само си губим времето да го посещаваме пак, или не желае да разговаря с мен.

— Голям песимист си, Уорд. Дай ключовете, аз ще карам.

— Добре че имам такъв оптимист до себе си. Хайде, стига глупости.

Хвърлих му ключовете.

— Стой на място! — прозвуча заповеден глас.

Очевидно не го беше казал Боби. Спогледахме се, сетне обърнахме глави.