Ричард Леймън - Плът

Алисън взе хлъзгавия сапун и започна да сапунисва тялото си.

Ако се видиш с Евън, тази вечер той ще очаква да откликнеш на желанието му. Хубава фраза — да откликнеш на желанието му.

Жалко, че не си тук в момента, Евън, стари приятелю. Нямаше да ти се съпротивлявам дълго. По дяволите — въобще нямаше да ти се съпротивлявам. Може и да не си най-подходящия за мен, но в кризисно положение ставаш. Само имай грижата да ме издебнеш следващия път, когато съм се пекла на слънце.

Слънцето вероятно действа възбуждащо на сексуалното желание. Може би е от усещането или миризмата на маслото за тен? Или е просто защото лежиш там полугола и усещаш слънцето дори през бикините. И понякога се явява бриз, който нежно те гали.

Трябва да напиша тази тема следващия път, когато доктор Блейн поиска есе с описания. Да го възбуди. Би ми го вкарал само да му падна. Най-надървеният професор, когото съм срещала.

Нека да не говорим пренебрежително за възбудата.

Но и нека я преодолеем, преди да направим прословутото обаждане до Евън.

Защо да не прибягна до стария номер със студения душ?

Не, благодаря. Предпочитам да си остана възбудена.

Но в къщата беше горещо. Ако не се насили да мине през изпитанието на студения душ, потта ще изскочи веднага, след като се избърше и дълго ще се задържи.

Като се засмя, Алисън врътна кранчето за топлата вода. Струята стана хладна, след това — студена. Стисна зъби. Усети как кожата й настръхва. Остана неподвижна с гръб към студената струя, със стегнати седалищни мускули и юмруци, притиснати към бедрата. След известно време студеният потоп върху гърба й вече не бе толкова неприятен. Обърна се и потрепери. Най-накрая се реши и наклони глава под душа. Имаше чувството, че някой е излял кана студена вода с лед върху нея.

Излезе изпод душа и пешкирът й се стори божествен. Притисна го към тялото си и се наслади на топлината и мекотата му. Стресна се от потропването на вратата в момента, когато започна да суши косата си.

— Търсят те по телефона — провикна се Хелън.

Алисън имаше чувството, че не може да диша.

— Кой е?

— Хелън. А ти кой мислиш?

— Много остроумно, няма що. Кой е на телефона?

— Опитай се да отгатнеш от три пъти.

— Господи! — простена Алисън.

— Не позна. Имаш право на още два пъти.

— Ей сега ще се обадя.

— Мога да кажа, че ще му звъннеш след малко.

— Не!

Алисън намота пешкира около главата си и се втурна към вратата. Взе хавлията и я навлече. Мъхестият плат прилепна към мокрото й тяло. Хелън се отмести от пътя й и Алисън забърза към хола.

— Успокой топката. Сигурна съм, че няма да ти затвори телефона.

На път за хола Алисън изтърка още един-два пъти косата си с пешкира. Останалата част от пътя измина леко приведена като прокарваше пешкира нагоре-надолу по краката си. Беше леко задъхана, когато взе слушалката.

— Ало?

— Здравей — поздрави Евън.

В тази единствена дума Алисън долови напрежение и умора, които му бяха напълно неприсъщи.

— Как си? — попита тя като се стараеше да запази гласа си спокоен, независимо от вътрешния трепет, който изпитваше.

Водни капки се стичаха по гърба на краката й. Седна в стола. Хавлията попи някои от тях.

— Добре съм, да предположим — отвърна Евън след известна пауза.

— Щях да ти се обадя след пет минути. Цветята са чудесни.

— Радвам се, че са ти харесали.

Тя се зачуди какво да каже за писмото. Мислите й бяха нестройни. Избърса мокрите си бедра с пешкира. Хелън влезе от коридора и се ухили. Направи й знак, че всичко ще бъде наред. След като влезе в стаята си, затвори вратата.

Мълчанието продължаваше.

Трябва да кажа нещо за писмото, трескаво мислеше Алисън.

— Предполагам, че си прочела… извинението ми?

— Да.

— Какво ще кажеш?

Имаше чувството, че в дробовете й няма въздух. Изпъна гръб и успя да поеме дъх.

— Не знам — успя да отрони някак.

— Държах се като леке. Във всичко. Трябваше да уважа решението ти. Но бях… огорчен и объркан. Но това не може да бъде извинение. Няма извинение за постъпката ми.

— Временно умопомрачение?

Той леко се изсмя.

— Ще отскоча до теб, ако искаш — Алисън не можеше да повярва, че е изрекла последната фраза.

Та тя още нямаше решение. Или поне — съзнателно решение.

— Наистина ли? — той звучеше, сякаш е оживял. — Тази вечер?

— По кое време?

— О, Алисън, не мога да повярвам!

— Ще видим какво ще се получи.

— Ще е чудесно. Обещавам ши. Какво ще кажеш за пеш часа?