Камила Лекберг - Каменоделецът

Погледна унило през прозореца. Това беше най-омразното му време, по-лошо и от зимата. Все още пазеше топли спомени от лятото и помнеше всяка изиграна партия голф. После, към средата на зимните месеци, щеше да дойде забравата и да започне да се съмнява дали оня съвършен удар е бил негово дело, или просто момент от някой чуден сън.

Телефонът иззвъня и го извади от унеса.

– Йоста Флюгаре.

– Здравей, Йоста. Аника е. Педерсен чака на другата линия. Търси Патрик, но него го няма. Искаш ли да говориш с него?

– Разбира се, прехвърли го на моя номер.

Изчака няколко секунди и чу познатото щракване. В слушалката прозвуча гласът на съдебния лекар.

– Чух, че Патрик е навън по задачи. Нали и ти работиш по разследването на смъртта на момичето?

– Да, както и всички останали колеги.

– Чудесно, тогава спокойно мога да ти предам информацията, но държа да уведомиш Хедстрьом.

У Йоста се мярна мисълта дали до Педерсен не са стигнали слуховете за гафа на Ернст, но той отхвърли веднага това подозрение. Вероятно Педерсен просто искаше да подчертае, че ръководителят на разследването трябва да е запознат с всички данни. А пък и Йоста нямаше никакво намерение да повтори грешката на Лундгрен.

– Ще запиша всичко старателно. Нали ще го пратите и по факса, както обикновено?

– Разбира се – потвърди Педерсен. – Получихме резултатите от анализа на пепелта, която открихме в стомаха и дробовете на момичето.

– Да, запознат съм с детайлите – подчерта го Йоста с нескрито раздразнение.

Да не би Педерсен да го смята за някой новак в участъка?

Дори и да бе усетил раздразнението в гласа на колегата си, Педерсен го пренебрегна и продължи спокойно.

– Мда, резултатите са доста интересни. Първо, пепелта не е прясна. Съдържанието ѝ или поне част от него може да бъде определено като – лекарят се поколеба – доста старо.

– Доста старо – повтори Йоста с все още раздразнен тон. Обаче не можа да скрие любопитството си. – Какво означава „доста старо“? От каменната ера или от веселите шейсетте?

– Не, точно там е проблемът. От лабораторията ми казаха, че датирането е изключително трудно. Предполагат, че става дума за приблизително от петдесет до сто години.

– Стогодишна пепел? – озадачи се Йоста.

– Да, или петдесет. Или някъде по средата. Има и още нещо интересно. Пепелта съдържа каменни частици. По-точно гранит.

– Гранит? Откъде, по дяволите, се е взела тази пепел? Все пак гранитът не може да гори, нали?

– Не, камъните не горят. Явно е бил натрошен още от самото начало. Ще правят и други анализи, за да видят дали няма да открият още нещо. Но...

Йоста усети, че му предстои да чуе нещо изключително важно.

– Да? – подкани той събеседника си.

– Резултатите показват, че съдържанието на пепелта е смесено. Открили са остатъци от дърво и... – Педерсен нап-рави пауза, преди да продължи, – от органична материя.

– Органична материя? Поправи ме, ако греша. Значи, е човешка?

– Не е сигурно. Трябва да я изследват допълнително, за да определят произхода ѝ. Дали са останки на човек, или на животно. Не знаят дали ще успеят да получат някакъв отговор, но ще се опитат. Важното е, че съдържанието представлява смес от различен произход – дърво и гранит.

– По дяволите – изруга Йоста. – Значи, някой я е пазил.

– Или я е намерил.

– Да, може и така да е.

– Така че сега има върху какво да работите – отбеляза Педерсен сухо. – Надявам се до няколко дни да знаем повече, например дали пепелта е от животински, или от човешки останки. Но и това не е малко.

– Така е – съгласи се Йоста и си представи лицата на колегите си, когато им разкаже какво е научил.

Това си беше истинска бомба. Въпросът беше как да я използват в по-нататъшната работа по разследването.

Сложи бавно слушалката и тръгна към факса. Най-много го впечатлиха думите на Педерсен за частиците гранит. Тези частици го насочваха към някаква мисъл, но тя все му се изплъзваше и той не можеше да я улови.

Аста се изправи тежко. Старият дървен под беше от времето, когато е построена къщата, и можеше да се мие само със сапун. Но с годините ѝ ставаше все по-трудно да пълзи на колене и да го търка. Нищо, старите ѝ кокали ще издържат още малко.

Огледа къщата. Живееше тук от четирийсет години. Заедно с мъжа си Арне. Преди това той бе живял тук с родителите си, с които продължиха да делят този дом след сватбата, докато и двамата не си отидоха от този свят, ей така изведнъж, само през един месец. Срамуваше се да си помисли, но някога смяташе тези години за много трудни. Бащата на Арне бе суров, командваше като генерал, а и свекърва ѝ не му отстъпваше. Арне никога не бе споменавал за това, но по случайните им недомлъвки разбра, че доста са го били като малък. Може би затова беше толкова твърд с Никлас. Който в детството е бил възпитаван с камшик, с течение на времето сам ще го използва. Разбира се, в случая на Арне камшикът бе заменен с колан. Дебелият кафяв колан, който винаги висеше на вратата на килера. Използваше го всеки път когато Никлас се провинеше в нещо. Но коя бе тя, че да поставя под съмнение възпитателните му методи? Сподавените викове от болка късаха сърцето ѝ, след това тя бършеше сълзите на сина си с нежна ръка, но Арне винаги беше прав.