Камила Лекберг - Каменоделецът

Усмивката изчезна от лицето на Вероника. Тя поклати енергично глава. Разговорът им неочаквано прие неприятен обрат. Погали дъщеря си по русата коса и промълви тихо:

– Не мисли за това, няма да умреш.

– Откъде знаеш, мамо? – попита Фрида с любопитство.

– Просто знам.

Вероника се изправи рязко и излезе в коридора, а сърцето ѝ се сви толкова силно, че не можа да си поеме дъх. Без да се обръща, за да скрие сълзите си от Фрида, извика неоправдано строго:

– Облечи си якето. Веднага отиваме в полицията.

Фрида я послуша. Но докато вървяха към колата, несъзнателно сведе глава под сивото тежко небе. Дано майка ѝ да е права, дано Сара да не се разсърди.

Фелбака, 1928

С нежна загриженост той облече и среса момчетата. Беше неделя, слънцето грееше и той се канеше да изведе децата на разходка. Едва успя да ги облече, те бяха толкова щастливи, че ще излязат с баща си, че не ги свърташе на едно място. Най-сетне бяха готови да тръгнат. Агнес не отговори, когато децата ѝ казаха „довиждане“. Заболя го, като видя разочарованието в очите им, когато погледнаха майка си. Децата се стремяха към нея, макар че тя не ги разбираше. Копнееха да усетят уханието на тялото ѝ и прегръдката ѝ. Не искаше да повярва, че Агнес разбира всичко и нарочно ги отблъсква. За съжаление, една мисъл се прокрадваше все по-често в съзнанието му. Момчетата вече бяха на четири години и Андерш забелязваше нещо неестествено в отношението ѝ към децата. Отначало си мислеше, че това се дължи на трудното раждане, но годините минаваха, а нейната майчина привързаност не се появяваше.

Той самият се чувстваше като истински богаташ, докато слизаше с тях надолу по хълма, държейки във всяка ръка по една детска ръчичка. Те все още бяха толкова малки, че по-скоро подскачаха, отколкото вървяха. Понякога му се налагаше да подтичва, за да влезе в крак с тях. Хората им се усмихваха и сваляха шапки, за да ги поздравят, когато ги срещаха на главната улица. Той знаеше, че те представляват трогателна гледка – бащата, висок и силен, в официални дрехи, и момчетата, нагиздени, доколкото позволяват възможностите на обикновения каменоделец, двамата с еднакви руси перчеми със същия цвят като на баща им. Дори бяха наследили кафявите му очи. Хората често му казваха, че момчетата много приличат на него, и това всеки път го изпълваше с гордост. Понякога въздъхваше облекчено, че не бяха наследили нищо от Агнес. С годините откри някаква суровост в характера ѝ и силно се надяваше децата му да не я наследят.

Когато минаваха покрай бакалницата, Андерш ускоряваше крачка и извръщаше глава. От време на време му се налагаше да пазарува от там, но като разбра какво говореха хората зад гърба му, се опитваше да ходи там колкото може по-рядко. Нито за секунда не се съмняваше в достоверността на клюките, иначе щеше да влиза вътре с високо вдигната глава. Но дори да се съмняваше, всички съмнения изчезваха от високомерната усмивчица и надменния тон на бакалина. Понякога се питаше къде е краят на неговото търпение и ако не бяха момчетата, отдавна да е събрал нещата си и да се е махнал. Заради тях бе принуден да търси друг изход от ситуацията и май наистина го бе намерил. Андерш вече имаше план, чието осъществяване му костваше две години тежък труд, но вече бе близо до целта. Оставаха му последните детайли, след което щеше да предложи на семейството си да започне нов живот. Може би дори щеше да успее да осигури на Агнес онова, за което мечтаеше, и да прогони черните чувства, завладели душата ѝ. Дори му се струваше, че си представя новия им живот. Агнес, момчетата и той щяха да имат много повече възможности от сега.

Стисна ръчичките на децата си още по-силно и им се усмихна, когато вдигнаха главички и го погледнаха в очите.

– Татко, може ли да ни купиш бонбони?

Юхан не се съмняваше в положителния отговор, като разчиташе на доброто настроение на баща си.

Така и стана. Андерш се замисли за миг, но после кимна в знак на съгласие, а момчетата заподскачаха в радостно очакване. Това означаваше, че трябва да минат през бакалницата, но днес си струваше. Скоро щеше да остави всичко това зад гърба си.

Йоста седеше в стаята си и дремеше. Настроението в участъка беше, меко казано, тягостно, откакто гафът на Ернст излезе наяве. Като се замисли за това, Йоста поклати глава. Не че колегата му не е вършил глупости и преди, но този път премина границата. Подобно поведение бе недопустимо за един истински полицай. Йоста за първи път си помисли, че това нарушение може да коства работата на колегата му. Дори Мелберг не може да го защити при създалата се ситуация.