Камила Лекберг - Каменоделецът

След като откри света на компютрите, за първи път в живота си се почувства у дома. Справяше се с тях без трудност и усилие. Струваше му се, че е като странно парченце пъзел, което най-накрая пасна някъде.

Когато беше по-малък, с маниакално упорство се посвети на кодирането. Изчете всички възможни книги и можеше да говори по темата с часове. Омайваха го чудноватите комбинации от букви и цифри. Но когато се появи интересът към компютрите, той изведнъж охладня към кодовете. Знанията в тази област си останаха и той можеше да ги извлече от паметта си, но тази тема вече му беше безинтересна.

Стичащата се по острието на меча кръв го накара отново да си спомни за момичето. Заинтересува го въпросът дали кръвта в тялото ѝ се е съсирила след смъртта ѝ. Може би се е превърнала в плътна маса, запълнила съдовете, или е станала кафява, както когато засъхне. Беше наблюдавал какво се случва с кръвта, когато веднъж се опита да си пререже вените на китките. Като замаян гледаше как тя извира от разреза, как постепенно се сгъстява, а накрая се съсирва и променя цвета си.

Майка му се ужаси, когато го видя какво върши. Опита се да ѝ обясни, че е искал само да усети смъртта, но тя, без да каже нито дума, го натика в колата и го закара на лекар. Макар че това не беше необходимо. При порязването толкова го заболя, че не посмя да се пореже дълбоко, и кръвта сама спря. Но майка му изпадна в истерия.

Морган не можеше да разбере защо нормалните хора толкова се боят от смъртта. Та нали смъртта, както и животът, е определено състояние на организма. Дори понякога му се струваше много по-примамлива от живота. Затова завиждаше на момичето. Тя вече знаеше отговора на загадката.

Ернст седеше пред Патрик с упорито изражение на лицето, старателно избягвайки да го погледне в очите, като се взираше в обувките си.

– Отговори ми най-сетне! – изкрещя Патрик. – Обадиха ли ти се от Гьотеборг във връзка с детската порнография?

– Да – мрачно изръмжа Ернст.

– И защо не ни информира за това?

Последва продължително мълчание.

– Ще повторя – заяви Патрик с тих, невещаещ нищо добро глас, – защо не ни докладва?

– Не ми се стори важно – отвърна Ернст уклончиво.

– Не му се сторило важно!

Гласът на Патрик режеше като нож, а юмрукът му се стовари върху бюрото с такава сила, че клавиатурата на компютъра подскочи.

– Така е – каза Ернст.

– И защо така?

– Ами бяхме затрупани с работа... А пък и ми се стори малко вероятно. Такива неща се случват обикновено в големите градове...

– Не говори глупости – прекъсна го Патрик с нескрито презрение.

Той така и не седна и стоеше, извисявайки се над Ернст. Гневът сякаш увеличи ръста му с десетина сантиметра.

– Много добре знаеш, че детската порнография не е свързана с местоположение. Има я навсякъде, дори и в малките градове. Затова престани да говориш глупости и кажи истината. Повярвай ми, ако е това, което си мисля, лошо ти се пише.

Ернст вдигна глава и погледна враждебно Патрик. Разбираше, че не може повече да го заблуждава.

– Просто ми се стори малко вероятно. Искам да кажа, познавам човека и не мисля, че би се занимавал с подобни неща. Затова реших, че ченгетата от Гьотеборг са се объркали и някой невинен ще опере пешкира заради тяхната грешка, ако докладвам. Сам знаеш как е – добави той и погледна злобно Патрик. – Вече ще е късно, ако се обадят и кажат нещо от сорта: „О, извинете, станала е грешка. Бяхме посочили един човек, но забравете за него“. А човекът вече е опозорен. Затова реших да изчакам и да видя какво ще стане.

– Да изчакаш и да видиш какво ще стане! – от ярост Патрик едва не започна да заеква.

– Ами да, мисля, че сам разбираш колко е невероятно. Всички знаят, че той е заслужил човек и работи много с младежите. Извършил е много добрини.

– Пет пари не давам за неговите добрини! Ако колегите от Гьотеборг се обаждат и казват, че са попаднали на името му във връзка с разследване на детска порнография, трябва да го проверим. Това ни е работата, по дяволите! Независимо дали сте първи приятели...

– Не сме първи приятели – промърмори Ернст.

– Или познати, или каквото и да било, това няма никакво значение. Не разбираш ли?! Нямаш право сам да вземаш решение какво ще разследваме и какво не, за да предпазиш някого, когото познаваш!

– Имам достатъчно дългогодишен опит, за да...

Ернст не успя да завърши изречението, защото Патрик го прекъсна.

– След толкова дългогодишен опит би трябвало да знаеш правилата! Ами когато името му се появи по делото за убийство? Поне тогава би трябвало да ти мине през ума, че е крайно време да ни информираш! А?