Камила Лекберг - Каменоделецът

В гласа на Шарлот имаше толкова горчивина, че на Ерика ѝ се прииска да я прегърне и залюлее като малко бебе. Но подобна физическа близост пораждаше у нея чувство на неловкост и затова тя продължи да я милва нежно по гърба.

– Имаш ли някаква представа какви други причини може да има?

Дали само ѝ се стори, или лицето на приятелката ѝ наистина помръкна? Всичко се случи толкова бързо, че не можеше да е сигурна.

Шарлот ѝ отвърна незабавно и напълно уверено:

– Не, нямам представа за какво може да става дума.

След това замълча и отново отпи от чая. Вече се бе поуспокоила и дори не плачеше. Но лицето ѝ беше мрачно и отдалече личеше, че сърцето ѝ е разбито.

– Как всъщност се събрахте с Никлас? – попита Ерика, по-скоро от любопитство, отколкото за да я успокои.

Откакто беше дошла, Шарлот за първи път искрено се разсмя.

– Учехме в една и съща гимназия, той беше с една година по-голям. Всъщност по това време дори не го забелязвах, бях влюбена в негов приятел, но той ме хареса и започна да ме ухажва. Накрая се поддадох. Станахме гаджета и изкарахме месец или два, но после ми омръзна.

– Ти ли го остави?

– Какво чудно има, ще взема да се обидя.

Шарлот отново се засмя и Ерика прихна след нея.

– За съжаление, не издържах повече от няколко месеца. Една вечер отново се върнах при него и водовъртежът на любовта отново ме погълна. Изкарахме заедно цялото лято, след това той тръгна с приятели по барове. Когато се върна вкъщи, взе да ми говори небивалици, че уж приятелите му щели да ми разказват как бил изчезнал някъде миналата вечер. Истината била, че препил и заспал зад бара. По-късно обаче истината излезе наяве и тогава се разделихме за втори път. Бях благодарна, че ми се размина само с огорчение и сълзи. Никлас започна да сменя момичетата на Удевала като за последно. Дори не можеш да си представиш на какви истории се наслушах. Срам ме е да си призная, че понякога и аз се поддавах на желанията на плътта, но подобни преживявания винаги ми оставяха горчив привкус. Сега, като се замисля, може би щеше да е по-добре, ако с това всичко бе приключило и Никлас бе останал само една грешка на младостта, но въпреки че ненавиждах и него, и начина му на живот, не можах да прогоня спомена за него от съзнанието си. След няколко години се срещнахме случайно и останалото го знаеш. Би трябвало да зная в какво се забърквам, нали?

– Хората обикновено се променят. Поведението му от младежките години не е гаранция, че ще продължи така и по-късно. Повечето хора съзряват с времето.

– Това очевидно не се отнася за Никлас – констатира Шарлот с нескрита болка, – но не мога да го мразя. Толкова много сме преживели заедно, а и понякога съзирам проблясъци на истинската му същност. Заради това го обичам – за кратките мигове, в които ми позволи да надникна в душата му и ми разкри колко е раним всъщност. Освен това зная колко трудно му е било вкъщи и какво се е случило между баща му и него, когато е бил само на седемнайсет. Може би затова го оневинявам. В същото време ми е трудно да проумея как е способен да ме наранява така.

– Какво ще правиш сега? – попита Ерика.

Погледна към Мая и не повярва на очите си: дъщеря ѝ беше заспала сама в малкото креватче. Случваше се за първи път.

– Не знам. Нямам сили да мисля за това. А пък и честно казано, не съм сигурна дали случилото се има някакво значение. Каквото и да стори или да ми каже, нищо не може да се сравни с болката от смъртта на Сара. Никлас иска да започнем наново, да си намерим собствено жилище и да се изнесем от къщата на мама и Стиг колкото може по-бързо. Но аз не знам какво искам...

Шарлот сведе глава. След това се изправи рязко.

– Трябва да си ходя. Мама цял ден е с Албин. Благодаря, че ме изслуша.

– Знаеш, че винаги си добре дошла.

– Благодаря.

Шарлот прегърна набързо Ерика и изчезна също толкова внезапно, както се бе появила.

Ерика се върна бавно в дневната. Спря се учудена пред детското легълце и се загледа в спящата си дъщеря. Може би все пак имаше надежда животът ѝ да се подреди. Сърцето ѝ се изпълни с мъка, като си помисли, че Шарлот едва ли може да каже същото.

Стигна до любимата си част от компютърната игра, върху която работеше. Когато за първи път развъртя меча, главата на противника се търкулна на земята и съгласно сценария това трябваше да бъде съпроводено със зрелищни ефекти. Пръстите му се понесоха бързо по клавиатурата, а сцената на екрана се разви със светкавична скорост. Морган изпитваше възхищение, примесено със завист, към авторите на историите, които той съживяваше на екрана. Ако имаше нещо, което наистина му липсваше, това бе богатото и безгранично въображение, присъщо на останалите хора. И той, разбира се, се беше опитвал. Понякога дори му се налагаше. Например докато пишеше различни съчинения в училище. За него това бе същински кошмар. Понякога им задаваха тема, а друг път просто им показваха някоя картинка, около която трябваше да изплетат цяла мрежа от случки и герои. Но той така и не успяваше да напише повече от едно изречение. След това мозъкът му напълно блокираше. Съзнанието му се изпразваше. Оставаха празният лист хартия пред него и ужасният страх при мисълта, че трябва да го изпълни с думи, които така и не му идваха наум, и учителите, които му се караха. Докато майка му не дойде в училище и не поговори с тях, след като вече му поставиха диагнозата. След този разговор започнаха да го гледат с любопитство като извънземен. Те дори нямаха представа колко са прави. Именно така се чувстваше той, когато гледаше празния лист пред себе си и наблюдаваше как се движат химикалките на съучениците му. Същински извънземен.