Камила Лекберг - Каменоделецът

Знаеше, че хората я одумват. Но след като осъзна, че никога нямаше да успее да си върне предишното положение в обществото, вече нищо не я интересуваше. Нека си говорят колкото си искат. Нямаше да позволи на някакви си прости работници да ѝ пречат поне малко да се наслаждава на живота. А щом с това тормози Андерш, до когото достигат слуховете за жена му, толкова по-добре. Според Агнес той беше виновен за положението ѝ и тя изпитваше удоволствие да му причинява болка.

През последните седмици я измъчваше някаква тревога. Имаше чувството, че нещо ще се случи, нещо, което не можеше да предотврати. На няколко пъти забеляза Андерш да се взира с отсъстващ поглед в пространството, сякаш обмисляше нещо важно. Веднъж дори го попита за какво мисли, но той я излъга, при това лъжата прозвуча доста неубедително. Беше сигурна, че крои нещо. Нещо, свързано с нея, което, кой знае защо, все още пазеше в тайна. Това я докарваше до лудост, но тя го познаваше достатъчно добре и знаеше, че е безсмислено да настоява. Щеше да ѝ каже, когато той реши. Понякога се инатеше като магаре.

Агнес вдигна замислено пакета цигари и се изправи, канейки се да влезе вътре. Безучастно си помисли къде ли са отишли момчетата, но сви рамене и реши, че няма къде да се дянат. Смяташе да си подремне малко.

Следобедът минаваше бавно. Патрик загуби много време с медицинските картони на Албин. Чудеше се дали постъпи правилно, като реши засега да не се свързва със социалната служба. Просто имаше чувството, че не бива да действа прибързано. Щом колелото на бюрокрацията веднъж се задвижи, няма начин да бъде спряно. Затова и полицаите, и лекарите винаги изчакват, преди да съобщят за насилие над деца. Винаги има известна вероятност да открият друго обяснение, но щом машината се завърти, никой вече няма да им обърне внимание. Освен това инцидентите се прекратяват след преместването на семейс-тво Клинга във Фелбака. Очевидно ситуацията се стабилизира. Но не можеше да е сигурен, ами ако Албин отново пострада, отговорността ще падне върху него.

Телефонът прекъсна тежките му мисли.

– Патрик Хедстрьом.

– Здравейте, обажда ви се Ларш Карлфорш от управлението в Гьотеборг.

– Да? – въпросително откликна Патрик.

Мъжът прозвуча така, сякаш очакваше Патрик да го познава, но той не можеше да си спомни да е чувал името му преди.

– Изпратихме ви информация за едно от актуалните ни разследвания. Доколкото разбрах, трябваше да са ви я предали.

– Така ли? – Патрик се учуди още повече. – Нещо не мога да си спомня да сме получавали някаква информация от Гьотеборг. За какво става дума?

– Свързах се с вашето управление преди три седмици. Работя в отдела по борбата със сексуално насилие върху деца и в момента разследваме мрежа, разпространяваща детска порнография. В хода на разследването се натъкнахме на лице от вашия район и затова се свързахме с вас.

Патрик се почувства като пълен идиот, но наистина нямаше представа за какво говори мъжът.

– С кого от колегите разговаряхте?

– Хм, вие бяхте в отпуск и затова ме свързаха с... чакайте да проверя... – човекът, изглежда, разлисти бележника си. – Ето тук съм го записал. Говорил съм с Ернст Лундгрен.

На Патрик му причерня от гняв. Представи си как обхваща врата на Ернст с ръце и започва да го души, но продължи с престорено спокойствие.

– Предполагам, че става дума за някакво недоразумение. Ако искате, можете да ми обясните всичко сега, а аз ще проверя какво е направено.

– Да, разбира се, мога да повторя.

Ларш Карлфорш обясни най-общо върху какво работят и как са разкрили въпросната мрежа. Когато стигна до онази част, за която имаха нужда от помощ от участъка в Танумсхеде, Патрик остана без дъх. Едва изчака човекът да приключи, обеща му веднага да се заеме със случая и завърши разговора с обичайните учтиви фрази. Веднага щом затвори телефона, скочи и с две големи крачки се озова на вратата, откъдето изрева в коридора:

– Ернст!

Ерика се опитваше да събере мислите си, когато някой почука на вратата. Изненадана, тя трепна, но вече се досети кой би могъл да дойде и тръгна да отвори. На прага стоеше Шарлот. Беше без връхно облекло и изглежда, бе тичала през целия път от къщи. По челото ѝ беше избила пот и тя цялата неудържимо трепереше.

– Господи, на какво приличаш – възкликна Ерика неволно, но бързо съжали за думите си и дръпна Шарлот вътре на топло.

– Попречих ли? – попита Шарлот жално, а Ерика поклати енергично глава.