Камила Лекберг - Каменоделецът

Шумът от стъпки по стълбата разсея тежките ѝ мисли. Вдигна очи и видя Никлас. Погледна часовника и разбра, че до края на работния му оставаха още няколко часа.

– Здравей, върна ли се вече? – попита тя изненадано, изправяйки се насреща му.

– Седни, трябва да поговорим.

Сърцето ѝ се сви. Каквото и да искаше той да ѝ каже, едва ли щеше да е нещо приятно.

Фелбака, 1928

След като се преместиха в градската къща, животът им не се подобри, както Агнес очакваше. Настоящето ѝ тежеше повече от миналото. С всяка изминала година тя все повече се озлобяваше, а предишният ѝ живот изглеждаше като далечен сън. Наистина ли някога е носила красиви рокли, наистина ли е седяла на рояла на големите вечеринки, докато кавалерите се надпреварваха кой пръв да я покани за танц, а и най-важното, разбира се, наистина ли тогава е имала храна и различни вкусотии колкото ѝ душа иска?

Разпита за баща си и остана доволна, като разбра, че съдбата не е пощадила и него. Живееше сам в голямата къща и не ходеше никъде освен на работа. Това я радваше и подхранваше крехката надежда, че може би отново ще се смили над нея и ще я приеме обратно. Ала годините минаваха, всичко оставаше постарому и надеждата ѝ се струваше все по-химерна.

Децата вече станаха на четири и растяха като безнадеждни гаменчета, улични момчета, а Агнес нямаше нито сили, нито желание да ги възпитава. Откакто се преместиха, работните дни на Андерш се удължиха още повече. Излизаше рано сутрин, преди момчетата да се събудят, и се прибираше, когато вече бяха в леглото. Успяваше да прекара малко време с тях само в неделя, а те тогава се държаха като същински ангели, щастливи, че баща им си е у дома. Агнес се погрижи да нямат повече деца. Андерш се опита на няколко пъти да поговори с нея и да я помоли да го допусне в леглото си, но тя отказа, без дори да се замисли. От предишната ѝ страст нямаше и помен. Сега изпитваше към мъжа си само отвращение и потреперваше при мисълта, че мръсните му мазолести ръце може да докоснат кожата ѝ. Той дори не протестираше против наложеното му въздържание и това я караше да го презира още повече. Което другите биха нарекли доброта, за нея беше безгръбначност, а готовността му да продължава да върши цялата домакинска работа само потвърждаваше мнението ѝ. Никой истински мъж не би прал дрехите на децата си, нито би си готвил сам храната, мислеше си тя, като си затваряше очите за истината, че всъщност не му оставя избор с отказа си да се грижи за семейството си.

– Мамо, Юхан ме удари!

Карл се затича към майка си, която пушеше цигара, седнала на стълбите пред вратата. Агнес придоби този неприятен навик през последните години и настоятелно искаше от Андерш пари, като същевременно се надяваше, че той ще ѝ откаже.

Погледна студено плачещото момченце пред себе си и издиша облак пушек в лицето му. Карл се закашля и започна да търка очичките си. Притисна се към нея, очаквайки, че ще го утеши, но Агнес, както обикновено, не пожела да отговори на нежната му милувка. Това бе работа на Андерш. Не стига, че той ги лигавеше, нямаше нужда и тя да ги глези. Бутна го грубо и го плесна по дупето.

– Вместо да ревеш, го удари и ти – каза майка му спокойно и издиша нов облак дим в кристалния пролетен въздух.

Карл я погледна огорчен, че отново го е отхвърлила. Наведе глава и се помъкна бавно при брат си.

Завчера съседката имаше наглостта да ѝ дава съвети да държи децата си под око. Била ги видяла да си играят сами на товарния кей. Агнес изгледа равнодушно грозната дребна жена и спокойно ѝ каза да си гледа работата. Коя е тя, че да я учи как да възпитава децата си, след като голямата ѝ дъщеря, която беше избягала в града, според слуховете сега се издържала, като се показвала гола пред хората. Жената си тръгна натъжена, като промърмори нещо по адрес на „бедните момченца“ и повече не посмя да я поучава.

Агнес отметна глава назад под лъчите на пролетното слънце, които нежно галеха лицето ѝ, и си помисли, че трябва да им се наслаждава с мярка. Тен не ѝ трябваше, искаше да запази бялата си кожа, с каквато се отличават жените от висшето общество. Единственото, което бе ѝ останало от предишния живот, беше външният ѝ вид. Агнес продължаваше да се възползва от него всеки път, когато имаше възможност да поразведри печалното си съществуване. Не ѝ се вярваше колко много получава от местния бакалин срещу една прегръдка, а понякога и срещу нещо повече. Стига да ѝ предложеше достатъчно много в замяна. Така се сдобиваше със сладкиши и други вкусни неща, които не споделяше с домашните. По този начин се сдоби и с парче плат, което благоразумно скри от Андерш. От време на време го изваждаше и го докосваше, за да усети копринената му повърхност. Месарят също започна да ѝ прави намеци, но тя едва ли би се съгласила на всичко даже за най-хубавото парче месо. Бакалинът беше млад и привлекателен, с него ѝ беше приятно да се целува в склада, но месарят беше дебел и разплут шейсетгодишен мъж и тя никога не би позволила за парче телешко дебелите му като наденици пръсти със засъх-нала под ноктите кръв да се шмугнат под полата ѝ.