Камила Лекберг - Каменоделецът

– Е, какво искаха?

– Да ми зададат няколко въпроса – отговори Никлас с нежелание и изпи студеното кафе на няколко големи глътки.

– Какви въпроси? – не се предаваше Лилиан.

Щом трябваше да защитава честта на семейството си със зъби и нокти всеки път когато си покаже носа навън, то поне заслужаваше да знае за какво става дума.

Никлас обаче не ѝ обърна внимание. Стана от масата и прибра празната чаша в миялната машина.

– Шарлот долу ли е?

– Почива си – отвърна Лилиан, без дори да се опитва да скрие яда си.

– Трябва да говоря с нея.

– За какво? – продължи да настоява Лилиан.

Търпението на Никлас се изчерпа.

– Трябва да поговоря с Шарлот насаме. Вече ти обясних, че нищо особено не се е случило. Мисля, че имам право да поговоря със собствената си жена, без да те информирам за това. Ерика е права, време е с Шарлот да си потърсим свой дом.

Думите му стреснаха Лилиан. Беше свикнала Никлас да се отнася уважително към нея и тази тирада беше за нея като плесница. Особено като се има предвид всичко, което бе сторила за него – за него и за Шарлот. Несправедливото му отношение разпали още по-силно гнева ѝ и тя започна да мисли трескаво как да отвърне на обидата, но зет ѝ вече се спусна надолу по стълбата. Главата ѝ бучеше от рояк мисли. Как изобщо си позволяваше да ѝ говори така? На нея, която се чудеше как да им помогне. Която непрекъснато се жертваше за тях и загърбваше собствените си интереси. А те като пиявици изсмукваха последните ѝ сили. Изведнъж сякаш прозря. Стиг, Шарлот, а сега и Никлас. Всички я използваха. Черпеха от щедростта ѝ, без да ѝ върнат нищо в замяна.

Шарлот си мислеше за баща си. Беше ѝ странно как през тези осем години от смъртта му тя си спомняше за него все по-рядко. Образът му някак избледня в съзнанието ѝ, неясен и размазан. Сега обаче след смъртта на Сара, отново се проясни, сякаш той си бе отишъл вчера.

Двамата с Ленарт бяха много близки. Тя така и не успя да изгради подобна емоционална връзка с майка си. Просто с баща ѝ бяха сродни души. Той винаги успяваше да я разсмее. Майка ѝ се смееше рядко, дори не можеше да си спомни нито веднъж да са се смели заедно. Баща ѝ бе дипломатът вкъщи. Играеше ролята на парламентьор и се опитваше да ѝ обясни защо майка ѝ непрекъснато я хока и е вечно недоволна от нея. Защо така и не можа да ѝ угоди. Добре поне, че не разочарова баща си. В неговите очи Шарлот бе съвършена.

Болестта му беше за нея голям удар. Тя се появи бавно и незабележимо в живота им и мина доста време, преди да разберат, че нещо не е наред. Понякога се питаше дали биха могли да я предотвратят, ако бяха по-наблюдателни и бяха разпознали симптомите. По това време Шарлот живееше с Никлас в Удевала, беше бременна със Сара и си имаше свои грижи. Когато забеляза, че баща ѝ не се чувства добре, за първи път застана на страната на майка си и двете го принудиха да отиде да се изследва. Но се оказа, че вече е късно. След това всичко протече много бързо. Само след месец той ги напусна. Лекарите обясниха, че е страдал от някаква рядка болест на нервната система, която постепенно руши организма. Обясниха им, че дори да бяха потърсили помощ по-рано, това не би го спасило. Но угризенията на съвестта си останаха.

Питаше се дали би запазила спомена за него жив, ако бяха прекарали повече време заедно. Лилиан обаче не ѝ го позволи. Отне ѝ правото да скърби, смяташе, че нейната болка е най-важна. През първите седмици след кончината на Ленарт през дома им мина цяла върволица от хора, но никой от тях дори не погледна към Шарлот, сякаш беше невидима. Всички съболезнования, всички утешителни думи бяха обърнати към Лилиан, която се държеше като кралица на аудиенция. В този миг мразеше майка си. По ирония на съдбата баща ѝ, малко преди да открият болестта му, изглежда, се е канел да напусне Лилиан. Те непрекъснато се караха и спореха и раздялата им бе неминуема. След това обаче Ленарт се разболя. Шарлот не можеше да отрече, че майка ѝ забрави всичко и се отдаде напълно на съпруга си. После, разбира се, Шарлот изпита неприятното усещане от неутолимото желание на майка си да бъде в центъра на вниманието.

С времето горчивите чувства избледняха. Годините се изпълниха с множество други впечатления и преживявания и тя нямаше желание да поддържа огъня на отминали кавги. Така бе досега. Животът ѝ най-накрая я застигна, прегази и захвърли в канавката. Вече имаше достатъчно време, за да си мисли за починалия си баща. Който щеше да знае какво да ѝ каже, щеше да я погали по косата и да я успокои, че нещата ще се наредят. Лилиан както обикновено се интересуваше само от себе си и отказваше да я изслуша, а Никлас... Никлас си е Никлас. Онази бегла надежда, че скръбта ще ги сближи, бе угаснала. Той сякаш се затвори в някакъв пашкул. Наистина и преди не я допускаше в най-потайните кътчета на душата си, но през последните дни ѝ приличаше на някаква сянка, която ту се промъкваше в живота ѝ, ту отново изчезваше. Всяка вечер слагаше глава на възглавницата до нея, но лежейки един до друг, те се стараеха да не се докосват, като че ли се страхуваха неочакваната милувка да не отвори кървящата им рана. Толкова много бяха преживели заедно. Дори успяха да запазят поне видимо единство, но сега тя се усъмни дали не са загубили и това.