Камила Лекберг - Каменоделецът

Никлас кимна.

– Разбирам, че си права. Отдавна трябваше да уредя това, но толкова бях затънал в собствените си проблеми...

Той сведе поглед и се загледа в масата. Когато отново вдигна глава, очите му бяха пълни със сълзи.

– Изпитвам такава мъка, когато мисля за нея, Ерика. Такава мъка, че имам чувството, че ще ме смаже. Сара я няма, Ерика. Струва ми се, че едва сега започвам да осъзнавам какво означава това. Сара вече я няма.

Сълзите се стичаха по бузите му и капеха по масата. Той трепереше, а лицето му се изкриви до неузнаваемост. Ерика се пресегна и го хвана за ръката. Държа го така, докато той не изплака болката си.

През уикенда това се случи отново. От последния път бяха изминали няколко седмици и той дори бе започнал да се надява, че всичко е било сън и кошмарът най-накрая е останал в миналото. Сега обаче го преживя отново. Онзи миг на отвращение, отрицание и болка.

Поне да знаеше как да се бори. Но в тези мигове волята му винаги го предаваше и той се оставяше на течението.

Себастиан седеше на върха на хълма Ведерберг, обгърнал колене с ръцете си. Оттук се откриваше целият залив. Беше студено и ветровито, но това донякъде му допадаше: сякаш природата и душата му бяха в синхрон. Оставаше само да завали. Така беше и в душата му – като че ли вали бурен, пороен дъжд, който отнася всичко добро и жизнено в една огромна помийна яма.

На всичкото отгоре и Рюне му се развика. Това бе пос-ледната капка. Разкрещя му се като луд, че не полагал достатъчно усилия. Че трябвало да се стегне. Че ако не се труди здравата, го очаква мрачно бъдеще. Щом Господ не го е надарил с достатъчно разум, трябва повече да се старае. Но той се стараеше. Даваше всичко от себе си, доколкото обстоятелствата му позволяваха. Не беше виновен, че всичко отива по дяволите.

Очите му засмъдяха и Себастиан започна да ги търка яростно с ръкава на пуловера си. Оставаше само да се разреве като някакво хлапе. Сам си беше виновен. Ако беше малко по-силен, това никога нямаше да се случи. Нито да се повтори. Отново и отново.

Сълзите се стичаха по бузите му, той продължи да ги бърше енергично с грубия ръкав и цялото му лице стана на резки.

За миг изпита желание да сложи край на всичко. Струваше му се толкова лесно. Трябваше само да направи няколко крачки до ръба и да се хвърли надолу. Така щеше да сложи край на мъките си за секунди. И без това на никого не му пукаше. Рюне сигурно щеше да изпита облекчение. Вече нямаше да се налага да се грижи за нечие чуждо отроче. Може би дори щеше да срещне друга жена и най-сетне да се сдобие с тъй мечтаното собствено дете.

Себастиан се изправи. Появилата се мисъл продължаваше да го привлича. Тръгна бавно към ръба на скалата и погледна надолу. Беше високо. Опита се да си представи какво е усещането. Да полетиш във въздуха за няколко кратки мига, безтегловен, преди тялото ти да се строполи на земята. Дали изобщо щеше да усети нещо? Внимателно протегна крака си напред и го остави да виси свободно във въздуха. След това осъзна, че съвсем не е сигурно дали ще умре. Ами ако оживее и остане парализиран? Жив труп завинаги. Ето тогава Рюне определено би имал основание да се оплаква. Или пък би го отвел в някой инвалиден дом.

Поколеба се за миг, преди да прибере крака си. Стъпи здраво на двата си крака и отстъпи назад. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в хоризонта. Стоя дълго, много дълго.

Щом прекрачи прага, тя се нахвърли върху него.

– Какво се е случило? Айна се обади и каза, че са дошли от полицията да те приберат – гласът ѝ звучеше тревожно, почти панически. – Нищо не съм казала на Шарлот – добави тя.

Никлас махна с ръка, но Лилиан не спря. Последва го по петите към кухнята и го засипа с въпроси. Без да ѝ отвръща, той отиде при кафеварката и си наля голяма чаша кафе. Тя беше изключена, а кафето – студено, но нямаше значение. Имаше нужда от освежителна напитка или голямо уиски. Така че кафето беше за предпочитане.

Седна до масата, а Лилиан го последва и го изгледа изпитателно. Що за глупости си измислят тези полицаи? Нима не знаят, че зет ѝ е уважаван лекар, успял човек. За пореден път се учуди какъв късмет е имала дъщеря ѝ с такъв представителен мъж. Наистина бяха се запознали още съвсем млади, но Лилиан веднага съзря в Никлас човек с обещаващо бъдеще. Затова я подтикна да остане с него. А това, че Никлас избра именно Шарлот сред множеството момичета, които тичаха подире му, си беше чист късмет. Не можеше да отрече, че като се понагласеше, дъщеря ѝ ставаше доста симпатична, но понапълня още през пубертета, а беше напълно лишена от амбиции. И въпреки това успя да спечели Никлас, с което сбъдна най-святата мечта на Лилиан. Тя досега винаги се гордееше и хвалеше с успехите на зет си, но ето че всичко бе на път да рухне. Боеше се, че местните клюкарки ще започнат да дрънкат, че Никлас е викан в полицията за разпит. А и очите му бяха толкова зачервени, кой знае как са го тормозили.