Камила Лекберг - Каменоделецът

– Знаете ли защо искаме да говорим с вас? – попита го Патрик спокойно.

– Не – отвърна Никлас, забил поглед в масата.

– Получихме нова информация, която е... – Патрик направи ефектна пауза, – която буди безпокойство.

Мълчание. Никлас им се стори някак отпуснат, а ръцете му трепереха леко на масата.

– Не се ли интересувате за какво става дума? – попита Мартин дружелюбно, но Никлас продължи да мълчи.

– Ами тогава най-добре е да ви обясним – отбеляза Мартин и погледна към Патрик, предавайки му думата.

– Първо, разбрахме, че алибито за понеделник сутринта, което ни дадохте, е фалшиво.

Никлас за първи път вдигна поглед. Патрик сякаш мерна леко учудване в очите му, което мигновено изчезна. Тъй като не последва отговор, Патрик продължи.

– Човекът, който ви осигури алиби, промени показанията си. С други думи, Жанет ни обясни, че не сте прекарали сутринта заедно, и дори добави, че сте я помолили да излъже.

Не последва реакция. Сякаш душата му бе абсолютно празна и неспособна да изпита чувства. Патрик очакваше реакция на гняв, изненада или притеснение, но Никлас остана апатичен. Патрик го изчака мълчаливо да направи някакъв коментар, но мъжът срещу него отказваше да говори.

– Не искате ли да кажете нещо? – подсказа му Мартин.

Никлас поклати глава.

– Щом ви е казала, значи, е вярно.

– Няма ли да ни разкажете къде сте били през тези няколко часа?

Никлас сви рамене. После добави тихо:

– Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Не мога да разбера защо ме разпитвате. Все пак става дума за дъщеря ми. Защо мислите, че бих могъл да ѝ причиня зло?

Мъжът вдигна очи и погледна Патрик, който се възползва от възможността да зададе следващия си въпрос.

– Може би имате навика да биете децата си? Или поне Албин.

Никлас изведнъж трепна и се втренчи в Патрик с отворена уста. Устните му потрепериха и това беше първият признак за някакво чувство.

– Какво искате да кажете? – попита Никлас учудено, като гледаше ту Патрик, ту Мартин.

– Знаем всичко – подхвана Мартин спокойно и прехвърли демонстративно листовете пред себе си. Беше направил копия на изпратените по факса документи, така че и двамата с Патрик разполагаха със собствени екземпляри.

– Какво си мислите, че знаете? – попита Никлас малко агресивно, но непрекъснато поглеждаше към документите пред Мартин.

– Албин е преглеждан тринайсет пъти заради различни травми. Вие сте лекар, как бихте изтълкували това? Какъв извод бихте си направили, ако някой ви доведе тринайсет пъти дете с изгаряния, счупени кости и порезни рани?

Никлас стисна устни.

– Както разбирам, нито веднъж не сте го завели на едно и също място – продължи Патрик. – Иначе би било очевидно, нали? Но след като прегледахме картоните му от болницата в Удевала и поликлиниките наоколо, установихме, че става дума за тринайсет посещения. Какво ще кажете? Че е имал лош късмет, или?

Никлас продължи да мълчи. Патрик наблюдаваше ръцете му и недоумяваше – нима са способни да наранят едно малко дете?

– Може би има някакво друго обяснение? – подсказа Мартин с подчертано мек тон. – Разбирам, че понякога човек губи търпение. Работният ден на лекарите е дълъг, уморявате се и сте подложени на непрекъснат стрес. А и доколкото разбирам, Сара е била трудно дете. Като добавим и факта, че имате малко бебе, всеки нормален човек би могъл да не издържи. Все пак сме само хора, нали? Имаме нужда от отдушник. Затова няма нови „нещастни случаи“ след преместването ви във Фелбака. Тук вече има кой да ви помага, работата е по-спокойна и животът започва да ви се струва по-лесен.

– Не си въобразявайте, че знаете нещо за мен или за живота ми – озъби им се Никлас и отново заби поглед в масата. – Нямам никакво намерение да обсъждам с вас този въпрос, затова престанете с манипулациите.

– Тоест отказвате да коментирате? – попита Патрик, размахвайки копията от медицинския картон на Албин.

– Да – отговори Никлас и продължи да се взира упорито в масата.

– Нали съзнавате, че трябва да предоставим тази информация на социалните служби? – добави Патрик и се наведе през масата към Никлас.

– Щом трябва – промълви Никлас и устните му продължаваха да треперят. – Смятате ли да ме държите тук, или мога да си вървя?

Патрик се изправи.

– Свободен сте да си отидете. Но по-късно ще ви зададем още въпроси.

Той изпрати Никлас до изхода, но никой не подаде на другия ръка.

Патрик се върна в стаята за разпити, където го чакаше Мартин.