Камила Лекберг - Каменоделецът

Честно казано, това започна да ѝ омръзва. Беше на двайсет, а се чувстваше като на четирийсет. Упрекваше се, че непрекъснато мрънка и натяква, и се ужасяваше, че звучи точно като майка си.

Обикаляйки рафтовете, Мия въздъхна и отново прегледа бележката. Лесно намери пироните и голяма част от останалите неща, но като стигна до видиите, ѝ се наложи да потърси помощ. Най-накрая, когато стигна до касата, където седеше Берит, погледна часовника си. Бяха изминали цели петнайсет минути, докато успее да събере всичко по списъка. Усети как я обля пот. Дано Лиам не се е събудил. Затича се навън с торбите и щом отвори вратата, чу силния му плач. Но сега крещеше някак различно, не както когато е сърдит, гладен или недоволен. Това бе вик на панически ужас, който отекваше наоколо. Майчиният инстинкт ѝ подсказа, че се е случило нещо лошо, и тя захвърли торбите и се втурна към количката. Когато погледна детето, сърцето ѝ спря. Не можеше да разбере какво е станало. Лицето на Лиам беше изцапано с нещо черно, като поръсено с пепел или сажди. Отворената му устичка беше пълна с пепел и детето непрекъснато плезеше езиче, опитвайки се да я изплюе. Дори вътрешността на количката беше поръсена с черния прах, а когато Мия вдигна ужасения си син и го притисна до гърдите си, се изцапа и палтото ѝ. Не можеше да намери обяснение за случилото се и изтича в магазина с Лиам на ръце. Разбираше само едно: някой е искал да стори нещо на сина ѝ. Докато се обаждаха в полицията, тя отчаяно се опитваше със салфетка да изчисти устата му.

Само някой луд бе способен на подобно нещо.

Към два часа получиха цялата необходима информация. Аника свърши подготвителната работа и Патрик тихо ѝ благодари, докато събираха купчината изпратени по фак-са документи. Почука на вратата на Мартин и влезе, без да дочака отговор.

– Здрасти – поздравът на Мартин звучеше въпросително.

Той знаеше върху какво работят с Аника и по лицето на Патрик разбра, че има някакъв резултат.

Патрик не отвърна на поздрава му, седна на стола и сложи пред него получените по факса текстове, без да коментира.

– Предполагам, че сте открили нещо – отбеляза Мартин и посегна към купчината листове.

– След като получихме разрешение да ги прегледаме, сякаш отворихме кутията на Пандора. Какво ли няма тук. Погледни сам.

Патрик се облегна на стола в очакване колегата му да прегледа документите.

– Това хич не изглежда добре – каза Мартин след малко.

– Да, така е – отвърна Патрик и поклати глава. – Албин е имал нужда от лекарски грижи тринайсет пъти заради различни травми. Счупени кости, порезни рани, изгаряния и кой знае още какво. Сякаш чета учебник за физически тормоз над деца.

– Мислиш, че Никлас е виновен, а не Шарлот? – кимна Мартин към купчината листове.

– Първо, не разполагаме с конкретни доказателства, че става дума за физическо насилие. Никой досега не е открил конкретен повод, за да започне да задава въпроси, а теоретично погледнато, Албин може да е най-спънатото дете на света. Но и двамата с теб знаем, че вероятността за това е минимална. По-скоро многократно е бил подлаган на тормоз. Но няма как да съм сигурен кой от двамата е виновен за това, Никлас или Шарлот. Никлас обаче изглежда най-подозрителен в момента, затова мисля, че той е виновникът в случая.

– А може да са виновни и двамата. Както знаеш, има и такива случаи.

– Да, прав си – съгласи се Патрик. – Всичко е възможно, а и нищо не бива да изключим. Но да не забравяме, че Никлас излъга за алибито си, като накара и друг човек да лъже. Смятам да го повикам на сериозен разговор. Съгласен ли си с мен?

– Да, разбира се. Да видим какво ще каже, като го доведем в участъка и му изложим всички факти.

– Точно така. Да действаме. Мисля да тръгнем още сега.

– Готов съм, когато кажеш – кимна Мартин.

След един час Никлас седеше срещу тях в стаята за разпити. Изглеждаше напрегнат, но не се възпротиви, когато отидоха да го вземат от поликлиниката. Сякаш нямаше сили да спори. Докато пътуваха към участъка, нито веднъж не попита защо искат да говорят с него, а само гледаше с празен поглед през прозореца и запази мълчание, което беше по-красноречиво от всякакви думи. Наблюдавайки го, Патрик дори го съжали. Имаше чувството, че той едва сега започва да осъзнава какво се е случило с дъщеря му и всичките му усилия са насочени към това, някак да продължи живота си. След това си спомни за съдържанието на медицинския картон на Албин и състраданието му веднага се изпари.