Камила Лекберг - Каменоделецът

– И какво от това? – Кай седна до кухненската маса в очакване да му сервират готовото кафе. – Все пак е възрастен мъж, макар и да не можеш да го повярваш – добави той.

– Ти поне би трябвало да знаеш колко му е трудно. Да не би да си проспал последните години? Говориш така, сякаш това не е твоето семейство.

Раздразнението ѝ се върна и тя започна нервно да реже рулото.

– Много ти благодаря, да не би да съм сторил по-малко за семейството от теб. Единствената разлика е, че не се държа с него като с малко дете. Нито пък го мъкна от психиатър на психиатър. Какво постигна с това? По цял ден седи в бърлогата си и става все по-странен с всяка изминала година.

– Не съм го глезила – скръцна Моника със зъби. – Просто се опитвах да му осигуря най-добрите възможни грижи. А ти си затваряш очите за проблема, но това е твоя работа. Ако му отделяше също толкова време, колкото прекарваш във фитнес залата, то...

Моника почти метна чинията с рулото върху масата и се облегна на кухненския плот със скръстени ръце.

– Да, да – смотолеви Кай и отхапа от сладкиша.

Не му се водеха подобни спорове от ранна сутрин.

– Няма смисъл отново да повдигаме този въпрос. Съгласен съм, че посещението на полицаите ми е неприятно. Не мога да разбера защо не насочат усилията си към тази прок-лета вещица.

Кай се върна на любимата си тема, дръпна пердето и се загледа в къщата на семейство Флорин.

– Изглежда, че днес всичко е спокойно. Защо ли в петък пред къщата им имаше толкова много коли? И за какво им бяха всички тези кашони?

Моника се поуспокои и седна срещу него край кухненската маса. Взе си парче руло, макар че не биваше. Всичко сладко веднага ѝ се лепеше по бедрата. Но Кай очевидно не го забелязваше, така че защо да се тормози?

– Не знам, но и не виждам смисъл да гадаем. Важното е да оставят Морган на мира.

Неприятното смразяващо чувство не я напускаше, а се засилваше с всеки следващ ден. Захарта успокои нервите ѝ поне за малко, но тревогата скоро щеше отново да се загнезди в душата ѝ. Вгледа се в Кай. За миг се замисли дали да не сподели с него всичко, но бързо осъзна колко нелепо би било това. Вече нищо не ги свързваше след трийсет години брак. Кай продължи да яде второ парче от рулото, без да подозира как се измъчва в това време неговата жена.

– Днес не си ли на работа? – попита Кай и спря да дъвче.

Типично в негов стил. Всъщност тя трябваше да излезе преди час, но той едва сега забеляза, че все още си е вкъщи.

– Взех си болнични. Не се чувствам добре.

– Като те гледам, нищо ти няма – отбеляза критично Кай. – Може би си малко бледа, но откога ти повтарям, че е време да напуснеш. Безумно е да се трепеш там без нужда. Разполагаме с достатъчно средства.

Моника се изправи, страшно разгневена.

– Повече не искам да слушам подобни приказки. Стоях си вкъщи двайсет години и по цял ден гладех ризите ти и готвех вечеря за теб и твоите партньори. Нямам ли право на свой живот!

Грабна от масата чинията с рулото и демонстративно я изхвърли в кофата за боклук. След това напусна кухнята, а Кай остана с отворена от почуда уста.

Мия остави количката до задния вход на железарския магазин и за всеки случай още веднъж провери дали Лиам спи. Трябваше само да изтича вътре да купи няколко неща, а не ѝ се искаше да мъкне количката със себе си. Навън духаше, доста по-силно откъм фасадата, която гледаше към морето. А тук беше някак закътано, хълмът Ведерберг ги защитаваше от вятъра и тя реши, че може спокойно да остави количката за пет минути.

Камбанката на вратата звънна, когато влизаше. Магазинът беше пълен с всевъзможни стоки, главно за „направи си сам“ и различни морски принадлежности. Наложи се да погледне няколко пъти бележката на Маркус, за да не забрави нещо. Беше ѝ обещал този уикенд да закачи последните полици в детската стая, ако тя купи всичко необходимо.

Мия се радваше, че най-сетне ще приключат. Месеците направо се изнизаха, Лиам стана на половин година, а стаята му приличаше повече на някакво временно пристанище, отколкото на уютна и подредена детска стая, за каквато бе мечтала. За съжаление, напълно зависеше от партньора си. Самата тя никога не беше хващала чук, а той бе доста сръчен, ако решеше да се захване с нещо. Което му се случваше рядко.

Понякога я обземаха съмнения. Нима целият им живот ще протече така? В началото се възхищаваше на философията му: живей както ти е приятно и оставяй скучните задачи настрани. Дори възприе неговия стил и първата година живееха безгрижно и щастливо, с много забавления и безумни решения. Но с времето и особено след раждането на Лиам това ѝ омръзна и тя осъзна, че вече е възрастна и трябва да поеме отговорност за живота си. Маркус обаче продължи да кара постарому и сега ѝ се струваше, че отглежда две деца. Дори не ѝ помагаше за наема и прехраната. Ако не бяха парите, които получава по майчинство, да са умрели от глад. Маркус наистина винаги успяваше да омае хората с приказките си и да си намери нова работа, но където и да постъпеше, все не отговаряше на високите му изисквания или очаквания, работеше някоя-друга седмица и напускаше, щом му доскучае. След това известно време живееше за нейна сметка, преди да успее да очарова следващия си шеф. През по-голямата част от деня спеше, не ѝ помагаше нито в домакинството, нито за Лиам. А после по цели нощи играеше компютърни игри.