Камила Лекберг - Каменоделецът

– Имаш посетителка – осведоми го Аника.

– Нали не чакам никого?

– Някаква жена, на име Жанет Линд. Казва, че иска да говори с теб.

Патрик си спомни закръглената ниска брюнетка и се учуди защо ли е дошла.

– Прати я при мен – каза той и се изправи, за да посрещне нечаканата гостенка.

Двамата се поздравиха учтиво в коридора пред кабинета му. Жанет му се стори някак уморена и тъжна и Патрик се запита какво ли се е случило от петък, когато разговаря с нея. Дали има много работа в ресторанта, или някакви лични проблеми?

– Искате ли чаша кафе? – предложи той учтиво.

Тя само кимна.

– Ей сега ще се върна, почакайте ме тук – посочи ѝ Патрик един от столовете за посетители.

След малко се върна с две чаши в ръце – едната за нея и другата за него.

– Е, с какво мога да ви бъда полезен? – обърна се той към Жанет и се облегна на бюрото.

Минаха няколко секунди, преди тя да отговори. Без да вдига очи, топлеше ръце на чашата с кафе и изглежда, обмисляше как да започне. След това отметна гъстата си тъмна коса и го погледна право в очите.

– Излъгах ви, че Никлас е бил при мен в понеделник.

Патрик успя да скрие изненадата си, но сърцето му заби по-силно.

– Разкажете по-подробно – подкани я той делово.

– Казах ви каквото ме помоли Никлас. Посочи часа и поиска да кажа, че е бил при мен.

– Обясни ли ви защо иска да излъжете?

– Не, каза само, че иначе всичко много ще се усложни. Че за всички ще е много по-лесно, ако му осигуря алиби.

– И вие нищо ли не го попитахте?

Жанет сви рамене.

– Не, не виждам защо да го правя.

– Значи, молбата да му осигурите алиби не ви се стори съмнителна, въпреки че става дума за убийство на дете? – попита Патрик недоверчиво.

Тя отново сви рамене, с което показа, че ѝ е все едно.

– Не... Все пак не ми се вярва Никлас да е убил собствената си дъщеря. Нали така?

След кратко мълчание Патрик попита:

– А Никлас не ви ли каза какво всъщност е правил онази сутрин?

– Не.

– И вие нямате никакви предположения?

Жанет отново сви безразлично рамене.

– Помислих си, че си е взел няколко свободни часа. Той работи страшно много, а жена му непрекъснато мрънка, че трябва да помага в домакинството, макар че си стои вкъщи по цял ден. Сигурно му се е искало да остане малко насаме със себе си.

– И защо ще рискува брака си, като ви моли да му осигурите алиби? – попита Патрик, опитвайки се да надник-не какво крие Жанет зад маската на безразличието, но напразно.

Единственото, което издаваше някакви чувства, бяха пръстите ѝ с дълги нокти, които нервно потропваха по чашата с кафе.

– Откъде да знам – подхвърли тя нетърпеливо. – Предполагам, че е избрал по-малкото зло – по-добре да го хванат в изневяра, отколкото да го заподозрат за убийството на дъщеря му.

Подобно обяснение му се стори странно, но под влияние на стреса хората реагират различно, в което вече неведнъж имаше възможност да се убеди.

– Какво ви накара да промените мнението си, щом в петък се съгласихте да му осигурите алиби?

Пръстите ѝ продължиха да почукват по чашата. Дори Патрик забеляза, че маникюрът ѝ беше идеален.

– Аз... много мислих през уикенда и ми се стори нередно. Все пак става дума за смъртта на дете, нали? Искам да кажа, че е важно да знаете истината.

– Да, решението ви е правилно – потвърди Патрик.

Не беше сигурен дали може да приеме подобно обяснение за чиста монета, но това нямаше значение. Никлас вече нямаше алиби за понеделник сутринта, а на всичкото отгоре беше помолил трети човек да излъже заради него. Това беше достатъчно, за да може една сигнална лампичка да започне да мига.

– Благодаря, че дойдохте да ми разкажете за всичко това – каза Патрик и се изправи.

Жанет му подаде малката си нежна ръка и задържа неговата твърде дълго, преди да се разделят. Щом излезе от стаята, Патрик несъзнателно избърса ръката си в панталоните. Нещо в тази млада жена будеше неприязън у него. Но благодарение на нея вече имаше нова следа. Беше крайно време да насочи вниманието си към Никлас Клинга.

Изведнъж Патрик си спомни за бележката, която му даде Аника. Притеснено зарови в задния си джоб и измъкна късчето хартия, доволен, че нито на него, нито на Ерика им хрумна да перат през уикенда. Прочете я внимателно и веднага вдигна телефонната слушалка – предстояха му няколко разговора.

Фелбака, 1926

Двегодишните близнаци се разлудуваха зад гърба ѝ и Агнес ги сгълча раздразнено. По-луди момчета надали беше виждала. Разбира се, сополанковците на семейство Янсон ги учат на подобни безобразия, като се има предвид колко време прекарват у тях, помисли си Агнес, прогонвайки мисълта, че съседката, малко или повече, отгледа децата ѝ от шестмесечна възраст. Но всичко ще се промени, като се преместят във Фелбака. Агнес погледна с удовлетворение назад, докато товареха колата с покъщнината им. Надяваше се, че завинаги се разделя с тази мизерна барака. Най-накрая щяха да се приближат поне малко до живота, който заслужаваше, с нови нормални съседи, където има разнообразие и веселие. Вярно, че къщата, която наеха, беше доста невзрачна, но стаите ѝ бяха по-чисти и светли, и дори по-големи от тези в бараката. И се намираше не в покрайнините, а в самия град. Вече нямаше да затъва в кал до глезените и щеше да си намери по-изискани приятели от простоватите жени на каменоделците, чието основно занимание беше да раждат деца. Агнес предпочиташе да не се замисля доколко ще им бъде интересно на тези хора да общуват с нея, когато самата тя беше жена на каменоделец. А може би дори не ѝ идваше на ума, че тя не е от тяхната черга.