Камила Лекберг - Каменоделецът

Ерика го хвана под ръка и склони глава на рамото му.

– Май и двамата се притесняваме твърде много един за друг. Но ако трябва да отговоря честно, ще призная, че съм била и по-добре. Но и по-зле. А сега ти ми кажи как си.

Знаеше как се чувства той. Имаше същото настроение, когато водеше първото разследване за убийство, а сега на всичкото отгоре жертвата беше дете, и то на една от приятелките ѝ.

– Просто не знам накъде да поема оттук нататък. Това усещане не ми дава мира от началото на разследването. Вчера, когато отидох в участъка, отново прегледах всичко, но не ми хрумна нищо ново.

– Нима няма нито един свидетел?

Патрик въздъхна.

– Видели са я само как излиза от къщи. После сякаш пропада вдън земя, за да се появи изведнъж в морето.

– Опитах се да позвъня на Шарлот, но се обади Лилиан – подхвана Ерика внимателно. – Беше много груба. Може би се е случило нещо, което би трябвало да зная.

Патрик се поколеба за миг, но после се реши.

– Направихме обиск на банята у тях в петък. Лилиан доста се разстрои...

– Мога да си представя. Но защо? Искам да кажа, едва ли някой от тях я е убил.

Патрик сви рамене.

– Вероятно е така. Но не можем да приемем това като сигурен факт. Трябва да разследваме всички възможности.

Започна да се ядосва, че всички подлагат на съмнение действията му. Не можеше да не разследва семейството само защото това беше неприятно за роднините. Не можеше да гледа под лупа всеки страничен човек, без да постъпи по същия начин с тях. Тъй като не разполагаше с нито една насочваща следа, всички възможни насоки ставаха еднакво важни.

Ерика долови раздразнението му и го потупа по рамото, за да покаже, че не е искала да каже нищо лошо. Патрик се отпусна под милувката ѝ.

– Трябва ли да пазаруваме нещо?

Минаха покрай старата поликлиника, където сега беше детска градина, а зад нея се показа табелата на хранителния магазин.

– Нещо вкусничко.

– Вечеря или бонбони – какво имаш предвид? – попита Патрик и пое с количката надолу по пътеката, която водеше към паркинга на магазина.

Ерика го погледна изразително и го накара да прихне.

– И двете. Как не се сетих веднага...

Когато излизаха от магазина, натоварени с цяла количка вкусотии, Патрик я попита недоумяващо:

– Въобразявам ли си, или жената, която стоеше зад нас на опашката, ме изгледа странно?

– Не, не си въобразяваш. Това е Моника Виберг, съседка на семейство Флорин. Съпругът ѝ е Кай. Имат и син – Морган, който е малко странен.

Патрик разбра защо жената го бе изгледала накриво. Вярно, че не той беше разпитвал сина ѝ, но за нея беше достатъчно, че и той е полицай.

– Той има синдром на Аспергер – обясни Патрик.

– Кой? – учуди се Ерика, вече забравила за какво говореха току-що.

Тя се опитваше да нагласи шапката на Мая, която се беше изхлузила в съня ѝ, и едното ушенце на детето беше изложено на есенния студ.

– Морган Виберг – продължи Патрик. – Йоста и Мартин ходиха да разговарят с него и той сам обяснил, че има този синдром.

– Какво е това? – поинтересува се Ерика и върна количката на Патрик, за да продължат, след като ухото на Мая отново беше скрито на топло под зимната шапка.

Патрик сподели с нея какво бе чул от Мартин. Беше доволен, че колегата му отиде да се консултира с психолог.

– Да не би да е заподозрян? – попита Ерика.

– Не засега. Но изглежда, последен е видял Сара и затова е добре да научим колкото може повече за него.

– Стига да не го правите само защото е различен. – Ерика веднага си прехапа езика. – Извинявай, знам, че сте професионалисти и никога не бихте постъпили така. Просто в малките градчета, щом се случи нещо лошо, хората веднага сочат с пръст различните. Като на село, където за всичко е виновен селският идиот.

– От друга страна, в малките градчета се отнасят с повече търпимост към хората с проблеми. Приемат ги каквито са – като неразделна част от ежедневието на хората. В големите градове те живеят много по-изолирано.

– Да, прав си, но нашата толерантност обикновено е доста несигурна. Само това исках да кажа.

– Е, мога да те уверя, че се отнасяме към Морган като към всеки друг човек.

Ерика не отговори, а отново го хвана под ръка. През останалата част от пътя си говориха за други неща, но тя чувстваше, че мислите му витаят някъде далеч.

Понеделникът прогони хубавото неделно време, отново стана облачно и влажно и Патрик седеше на бюрото си, сгушен в дебел вълнен пуловер. Цяло лято имаше чувството, че се намира в сауна заради разваления климатик, а сега сивата влага сякаш се процеждаше през стените и го караше да трепери от студ. Телефонният звън го стресна.