Камила Лекберг - Каменоделецът

Може би нещата ще се променят, ако успеят да се преместят във Фелбака, където има повече движение и живот. Дори може би отново ще възобновят съпружеските си отношения, които Агнес му отказваше повече от година.

Камъкът пред него се разцепи точно през средата, сякаш следваше някаква съвършена линия. Прие го като добър знак – планът му го водеше напред в правилната посока.

Влакът пристигна на гарата точно в десет и десет. Мелберг го чакаше вече от половин час. По пътя към гарата на няколко пъти беше готов да обърнe назад, но това не би му помогнало. Пристигащият щеше да започне да разпитва за адреса и да подхрани клюките. Най-добре беше лично да разреши тази неприятна ситуация. Но в същото време в гърдите му гореше странно чувство на очакване. В началото дори не можеше да разбере какво е това, тъй като рядко му се случваше да тръпне в очакване. Отне му доста време, преди да разпознае това ново усещане, което го изненада.

Вече съвсем не го свърташе на едно място в очакване на влака. Непрекъснато пристъпяше от крак на крак и за първи път в живота си съжали, че не е пушач – една цигара със сигурност щеше да го успокои. Преди да тръгне от къщи, хвърли изпълнен с копнеж поглед към бутилката водка „Абсолют“, но успя да се въздържи. Не искаше да мирише на алкохол при първата им среща. Първото впечатление е много важно.

На всичкото отгоре една неприятна мисъл се загнезди в съзнанието му. Ами ако жената лъжеше? Чувстваше се объркан, не знаеше на какво да разчита. Че го лъже или че му казва истината. Непрекъснато си променяше мнението, но точно в този миг сякаш му се искаше всичко да е истина. Колкото и странно да беше това чувство.

Влакът от Гьотеборг изсвири и извести за пристигането си. Мелберг потръпна, а кичур от грижливо вчесаната на плешивото му теме коса се свлече над ухото му. Успя набързо да го върне на мястото му и за пореден път се увери, че прическата му е в изрядно състояние. Не бива да се посрами още в първия миг на срещата.

Влакът навлезе в перона с такава скорост, сякаш нямаше да спре и щеше да продължи напред към неизвестността, като го остави да стои сам в тръпнещо очакване. Накрая машината забави ход и спря със силно скърцане. Мелберг огледа всички врати. Изведнъж си помисли: дали ще може да го познае. Може би трябваше да забоде карамфил на ревера си или нещо подобно. Забеляза, че на перона няма други посрещачи, така че няма как да не го познае.

Отвори се вратата на последния вагон и на Мелберг му се стори, че сърцето му за миг спря. Някаква възрастна дама слезе внимателно на перона и сърцето му заби отново от пристъпа на разочарование. Но след дамата се появи той. В същия миг всички съмнения на Мелберг се изпариха и душата му се изпълни със странно чувство на тиха вълнуваща радост.

Уикендите минаваха толкова бързо. Ерика се радваше, че Патрик си е вкъщи с нея. Делниците ѝ се струваха безкрайни, а съботите и неделите излитаха неусетно, но това бяха най-хубавите дни. Патрик поемаше Мая сутрин и дори я хранеше веднъж нощем с предварително изцедена кърма, за да може Ерика да се наспи. Макар да се будеше с болезнено набъбнали гърди – определено си струваше. Тя дори не си представяше какво блаженство е да спиш цяла нощ.

Този уикенд беше различен. В събота вечерта Патрик отиде на работа за няколко часа, а през останалото време беше мълчалив и замислен. Ерика го разбираше, но все пак се дразнеше, че не получава цялото му внимание. Същевременно изпитваше угризения на съвестта. Ако той успее да открие убиеца на Сара, Ерика трябва да прояви великодушие и да не се сърди, че е недостатъчно внимателен. Напоследък обаче почти не можеше да мисли логично и рационално.

В неделя следобед за първи път през седмицата времето най-накрая се проясни и двамата излязоха да се разходят по улиците. Ерика не спираше да се учудва как всичко наоколо се променя, щом слънцето се покаже. Когато валеше и духаше силен вятър, Фелбака изглеждаше сурово, неприветливо и сиво място. Този следобед обаче накацалите по планинския склон къщи отново заблестяха. От разпенените вълни, които заливаха кея и наводниха площада, нямаше и следа. Въздухът беше ясен и чист, а морската шир толкова спокойна, сякаш никога не е имало буря.

Патрик буташе количката, а Мая като никога кротко спеше в нея.

– Как се чувстваш? – попита го Ерика, а Патрик трепна, сякаш се върна отнякъде далеч.

– Може би аз трябва да те попитам. Ти и без това имаш толкова грижи, че да се притесняваш и за мен.