Камила Лекберг - Каменоделецът

Непрекъснато си мислеше какъв ще е краят на всичко това. Свят ѝ се завиваше при мисълта как бързо се срина животът ѝ. Времето, когато живееха в хубав апартамент в квартал „Йостермалм“, а Лукас работеше като брокер и всеки ден се обличаше в елегантен костюм, ѝ се струваше като далечен сън. Спомняше си, че още тогава искаше да го напусне, но сега не разбираше защо. В сравнение със сегашното им съществуване тогава не живееха зле. Вярно, че от време на време я побийваше, но имаха и хубави моменти. Животът им бе красив и подреден. Огледа малкия им двустаен апартамент и отново я обзе познатото чувство на безнадеждност. Децата спяха на матраци на пода в дневната, а играчките им бяха пръснати навсякъде. Нямаше сили да ги прибере. Ако Лукас се върне, преди да успее да се стегне и да разчисти, със сигурност щеше да ѝ даде да се разбере, но тя не беше в състояние да мисли за това предварително.

Само едно я плашеше повече от всичко – очите на Лукас бяха някак мъртви. Лишени от човещина и живот, мрачни и опасни. Беше загубил всичко, а няма нищо по-опасно от човек, който няма какво да губи.

За миг се замисли дали да не опита да се измъкне от апартамента и да потърси помощ. Да вземе децата от градината, да се обади на Ерика и да я помоли да ги прибере. Или да се обърне към полицията.

Остана си само с мислите. Не знаеше кога Лукас ще се прибере, а ако я хване в момент на бягство, никога повече няма да има възможност да се измъкне от затвора си. Нито надеждата да остане жива.

Без да предприеме нещо, седна във фотьойла и погледна навън към двора. Здрачът бавно се спусна над живота ѝ. Дори не се опита да го спре.

Фелбака, 1925

Звукът от ударите на чука по клина допълваше веселото му свирукане. Откакто се родиха момченцата, Андерш отново ходеше с удоволствие на работа, като си мислеше, че сега има за кого да се труди. В тях се въплътиха всичките му мечти. Те бяха само на шест месеца, но вече изпълваха цялата му вселена, целия му свят. Непрекъснато си представяше малките им плешиви главички и беззъби усмивки, а сърцето му се изпълваше с радост в очакване на вечерта, когато отново ще ги види.

Помисли за жена си и стабилната му ръка трепна. Агнес все още не проявяваше привързаност към момченцата, макар че от тежкото раждане беше минало много време. Докторът беше му обяснил, че на някои жени им трябва повече време, преди да обикнат децата си. Можеше да мине не един месец, но при тях ставаше дума за половин година. Андерш се опитваше да я облекчи по всички възможни начини. Въпреки дългия работен ден ставаше нощем, за да се грижи за децата. Агнес отказваше да ги кърми и той започна да ги храни с биберон. Повиваше ги, играеше си с тях и вършеше всичко с огромно удоволствие. Агнес по неволя трябваше да ги гледа по време на дългия му работен ден. Това го безпокоеше. Когато се прибереше вкъщи, често ги заварваше в мокри пелени, гладни и ревящи. Опита се да говори с жена си, но тя му обърна гръб и отказа да го слуша. Накрая се видя принуден да отиде у семейство Янсон и да помоли Карин да надниква от време на време в тяхната стая, за да види как се справят. Жената го изгледа изпитателно, но му обеща да се отбива. Андерш не знаеше как да ѝ се отблагодари. Тя самата си имаше достатъчно грижи покрай осемте си деца, които запълваха цялото ѝ време, но това не ѝ попречи без колебание да обещае да наглежда и неговите. Камък му падна от сърцето. Понякога му се струваше, че в очите на Агнес се появява някакъв странен блясък, но той изчезваше толкова бързо, че сигурно му се привиждаше. От време на време този поглед се мяркаше в съзнанието му, докато работеше, и той беше готов да захвърли чука и да се втурне към къщи само за да се увери, че децата му си играят на пода, здрави и щастливи.

Напоследък пое повече работа отпреди. Трябваше да намери начин да задоволява капризите на Агнес, за да не страдат всички. Откакто се нанесоха в бараката, все му натякваше, че е крайно време да наемат жилище в града. Андерш правеше всичко възможно, за да изпълни желанието ѝ. Може би така щеше да я умилостиви – тогава всеки дълъг час на работа щеше да е напълно оправдан. Пестеше всяко допълнително йоре. Откакто започна сам да се разпорежда със заплатата си, успяваше да поспести нещо, но храната им стана доста еднообразна. Майка му не го беше научила да готви, а освен това винаги купуваше най-евтините продукти. Агнес започна с нежелание да поема част от задълженията си на съпруга и след няколко неуспешни опита край печката се научи да готви, повече или по-малко, сносно. Затова Андерш се надяваше скоро от неговите задължения да отпадне готвенето.