Камила Лекберг - Каменоделецът

– Получихме резултатите от анализа на стомашното съдържание на Сара и за белите дробове. Доста са странни.

Всички около масата наостриха уши. Мелберг погледна с очакване Патрик и дори Йоста и Ернст изглеждаха заинтригувани. Аника, както обикновено, водеше протокола, за да може след съвещанието да раздаде на всички резюме.

– Някой е накарал момичето да яде пепел.

В стаята настъпи пълна тишина – муха да бръмне, щеше да се чуе. Мелберг се изкашля.

– Пепел ли каза?

– Да, има следи от нея и в стомаха, и в белите ѝ дробове. Педерсен смята, че някой я е натикал в устата ѝ, докато е седяла във ваната. Така пепелта е попаднала във водата, а оттам и в белите дробове, когато е започнала да се дави.

– Но защо? – попита Аника озадачено и дори спря да пише.

– Това е въпросът. Чудя се още дали разкритието ще ни помогне поне малко. Вече се обадих за разрешение за оглед на банята на семейство Флорин. Открием ли пепел, значи, сме намерили мястото на престъплението.

– Наистина ли смяташ, че някой от семейството...

Йоста не довърши въпроса си.

– Нищо не смятам – отвърна Патрик. – Но ако огледът този следобед не даде резултат и попаднем на друго подоз-рително място, без съмнение ще анализираме и него. За пос-леден път детето е видяно в дома на Флорин и затова е най-добре да започнем оттам. Как мислиш, Бертил?

Въпросът беше риторичен. Мелберг не проявяваше никакъв интерес към разследването, но се знаеше, че иска всички да мислят, сякаш именно той дърпа конците.

Мелберг кимна.

– Звучи добре – одобри Мелберг. – Но защо досега не е направен оглед на къщата?

Патрик едва се сдържа да не се намръщи. Не стига, че Ернст му зададе същия въпрос, а сега трябваше да го чуе и от шефа. Като се обърне колата, пътища много. В интерес на истината, досега нямаха основание да извършат оглед на дома на Флорин и се съмняваше, че някой би му дал официално разрешение за обиск. Но реши да си премълчи и се изказа колкото може по-неутрално:

– Може и така да е, но ми се струва, че моментът сега е по-подходящ. Все пак за първи път разполагаме с конкретна улика. Както и да е, екипът идва от Удевала в четири. Мисля да отида с тях и исках Мартин да ме придружи.

Патрик погледна скришом Мелберг. Надяваше се да не му натрапи отново Ернст за съпровождащ. Провървя му – Мелберг не реагира. Изглежда, с тази неприятност беше приключено.

– Аз мога да дойда – съгласи се Мартин.

– Отлично. В такъв случай закривам съвещанието.

Аника понечи да отвори уста, за да им разкаже за разговора по телефона, но след като видя, че всички вече са се изправили, се отказа. Още повече че беше дала бележката на Патрик и той обеща да провери нещата възможно най-бързо.

Бележката ѝ наистина се намираше в задния му джоб. Напълно забравена.

Стиг чу някой да се качва по стълбите и се стегна. Отдолу се чуваха гласовете на Лилиан и Никлас и той разбра, че говорят за него. Внимателно се надигна и седна в леглото. Имаше чувството, че стотици ножове прорязват корема му, но когато Никлас влезе в стаята, го посрещна със спокойно и равнодушно лице. Не можеше да прогони спомена за баща си, смален и отслабнал, изоставен в студеното болнично легло. За пореден път си обеща, че той няма да свърши така. Това беше само временно влошаване. И преди му се е случвало и е минавало, ще мине и сега.

– Лилиан каза, че днес се чувстваш по-зле.

Никлас седна на ръба на леглото с типичното за всеки лекар загрижено изражение. Стиг забеляза, че очите му са зачервени. Сигурно е плакал. Никой не заслужава такава съдба. Да загуби дете. И на него момиченцето му липсваше до болка. Сети се, че Никлас очаква отговор.

– Ех, знаеш ги жените. Все преувеличават. През нощта наистина малко ми прилоша, но сега вече съм по-добре.

Болката го накара да стисне зъби и с голямо усилие да запази самообладание.

Никлас го изгледа недоверчиво и извади няколко прибора от протритата си лекарска чанта.

– Не зная дали да ти вярвам, но ще ти премеря кръвното и после ще видим.

Постави маншета на изтънялата ръка на Стиг и започна да натиска помпичката, маншетът здраво стегна ръката му. След като проследи движението на манометъра, отпусна маншета.

– Сто и петдесет на осемдесет. Разкопчай си ризата, за да те преслушам.

Стиг послушно изпълни молбата му със сковани треперещи пръсти. От студената слушалка дъхът му секна, но Никлас нареди строго: „Дишай дълбоко“.

Всяко вдишване му причиняваше болка, но той впрегна цялата си воля и изпълни нареждането. След малко Никлас извади слушалката от ушите си и погледна Стиг в очите.