Майкъл Добс - Да изиграеш краля

Вятърът въздъхна сред храсталаците – нисък, печален звук. Светлината започна да избледнява, демоните на нощта се връщаха в своите владения.

– Всичко това беше много злощастно стечение на обстоятелствата, Дейвид.

– Смешното е, че се чувствам почти облекчен, освободен. Не съжалявам. Но не беше и просто стечение на обстоятелствата.

– Какво имаш предвид?

– Не вярвам в съвпадения. Някой целенасочено искаше да отвлече вниманието от Вашия тур, да навреди на мен, но и на Вас.

– Кой?

– Някой, който има мотив. Който има възможност. Който познава народния представител от Дагенъм и който има ресурсите да проследи частен телефон.

– Трябва да е някой, който е способен да падне доста ниско.

– Най-ниско. И той ще продължи да Ви преследва, без съмнение. Ще има и още.

– Тогава се надявам да имам твоя кураж.

– Вече го имате. Трябва само кураж да се изправиш лице в лице със себе си – Вие го казахте. Да бъдеш човек – Ваши собствени думи. Да се изправиш пред другите, не е толкова мъчително, повярвайте ми. Но мисля, че Вие вече го знаете.

– Ще са ми нужни твоите съвети, Дейвид, повече от всякога, ако се окажеш прав, че от тук нататък ще става по-зле.

Първо бавно, после с нарастваща сила започнаха да падат тежки капки студен дъжд по двете самотни фигури. Мракът ги обгръщаше бързо.

– В такъв случай, сър, най-добрият съвет, който мога да Ви дам, е да се махаме от това проклето поле, преди да премръзнем до смърт и да спестим на Ъркарт усилията.

Февруари: втората седмица

Ако няма хляб, да смъркат кока.

Телефонът в залата за валутни операции в една от водещите финансови къщи в лондонското Сити се вдигаше на секундата. Тя се помещаваше покрай река Темза, в една сграда в близост до мястото, където започнал Големият пожар, който унищожил половината от града преди повече от три века. Там често се шегуваха, че не е нужен още един пожар, за да съсипе града отново, а просто още едно поглъщане от японска фирма.

Разликата между успех и катастрофа често можеше да се измерва в секунди и главният валутен дилър не можеше да си позволи да бъде хванат неподготвен нито от пазарите, нито от някого от седемнадесетте други валутни дилъри, които завиждаха на работата му и на комисионите, които вървяха с нея. Той с мъка пренесе мислите си от съкрушително модерната четиридесетфутова яхта, която наскоро се беше съгласил да купи, за да се концентрира върху гласа в другия край на телефонната линия. Не ставаше дума за сделка обаче, а за запитване от страна на един от многото му контакти в пресата.

– Да си чувал някакви слухове за скандал в двореца, Джим?

– Какви слухове?

– Ами нищо конкретно. Просто се говори, че се пече нещо, което ще потопи кралската яхта.

Дилърът се намръщи.

– Редакторът ми заръча да поразпитам, всъщност само проверявам. Но със сигурност отнякъде мирише на изгоряло.

Очите на дилъра за пореден път се стрелнаха по екрана пред него, проверявайки множество червени, черни и жълти цифри. Лирата изглежда добре, цялото внимание днес беше насочено към рублата след новината за ново огнище на бунтове за храна в Москва. Тежката зима, изглежда, беше замразила както капацитета на лидерите им, така и смелостта на чуждестранните борси. Дилърът разтърка очи, за да се увери, че не пропуска нещо; очите го боляха от постоянното напрягане, но той не се осмеляваше да носи предписаните му очила в офиса. Неговата позиция се крепеше на самоувереност и на тридесет и седем той не можеше да си позволи и най-малкия признак на старост или влошено физическо състояние; имаше твърде много младоци, които чакаха с нетърпение да го избутат от мястото му.

– Тук не се чува нищо, Пийт. Няма движение в пазарите.

– При мен обаче са се разлетели мухите, казвам ти.

– Може би е просто поредната доза лайна, която се хвърля по кралския двор.

– Да, сигурно – отвърна журналистът, но не беше много убеден. – Нали ще свирнеш, ако чуеш нещо?

Дилърът натисна бутона за прекъсване на линията и продължи да масажира очните си ябълки, докато се опитваше да измисли как да удължи ипотеката, която вече го съсипваше, за да покрие разходите за най-новия си каприз. Той си представяше усмихнати голи жени, намазани с кокосово масло и излегнали се на модерното фибростъкло, подсилено с кевлар, когато телефонът иззвъня отново. Беше един клиент, който също чул подобни слухове и сега искаше да знае дали да смени в долари или в йени. Още мухи. И когато дилърът погледна отново към екрана, цифрите на лирата започнаха да мигат в червено. Спад. Не голям, но това бяха сигнали.