Клайв Къслър: Смяна на полюсите

— И особено каквото аз искам!

— Тогава се разбрахме. Мисля, че е време да вдигнем наздравица. Първо дамите.

Замисли се само за миг.

— За чичо Карл! Ако не беше спасил дядо ми, нищо от това нямаше де е възможно.

— Ще пия за това. Без чичо Карл и ти не би била възможна.

Карла го дари с усмивка, изпълнена с обещание. После и двамата вдигнаха наздравица сред арктическия сумрак.

Макар смъртта често да го спохождаше, Шрьодер не помнеше кога за последно бе ходил на погребение. Искаше да погребе Шатски както подобава. Малкият дакел, убит от двамата наемници на Гант, му бе чуде­сен другар. За щастие студа в планинската колиба бе запазил тялото му.

Шрьодер взе кучето в ръце, отми кръвта, доколкото можа, и го загърна в любимото му одеяло. Взе легълцето му за ковчег и го отнесе в гората зад колибата. Из­копа дълбока дупка, уви кучето и леглото му в платно и го погреба заедно с кутия кокалчета, любимата му играчка за дъвчене.

Шрьодер отбеляза гроба с отломък от скала. Върна се в колибата и довлече в гората и голям дървен сан­дък, а после изкопа още една дупка, недалеч от гроба на кучето. Изсипа цял куп оръжия в дупката и ги зарови. Беше си запазил една пушка в колибата, но от всич­ки смъртоносни оръжия под пода вече нямаше нужда.

Така сложи край на тази глава от живота си. Винаги можеше да го застигне някоя неприятност от миналото му, но това бе все по-малко вероятно. Карла щеше да го навести скоро и имаше много работа покрай каяците и канутата за екскурзоводските му обиколки. Но без подтичващото в краката му куче колибата му се струваше много самотна.

Качи се в пикапа и пое надолу към кръчма, в която обичаше да сяда. Още беше рано, а барът бе тих. Без редовните клиенти, които му казваха здрасти, той се чувствате още по-самотен.

Какво пък? Седна на почти празния бар и си поръча бира. И още една. Беше започнал да се самосъжалява, когато някой го потупа по рамото. Беше жена, прехвърлила шейсетте. Имаше дълга сребриста коса, голе­ми кафяви очи и почти никакви бръчки по бронзовата си кожа.

Представи се като художничка, преместила се от Ню Йорк. Смееше се заразително и имаше остро чув­ство за хумор, с което описваше културните отлики между двете места. Шрьодер така се захласна, че заб­рави да се представи.

— Долавям лек акцент – рече тя.

Шрьодер се канеше да й даде обичайния отговор, че е швед и се казва Арне Свенсен, но се спря. Крайно време беше да се довери на някого. Защо не сега.

— Добро ухо. Австриец съм. Казвам се Карл Шрьо­дер.

— Радвам се да се запознаем, Карл – рече тя със свен­лива усмивка. – Ще ми се да половя пъстърва, но не знам къде. Би ли ми препоръчал надежден водач?

Шрьодер се усмихна.

— Да – отвърна той. – Познавам човекът, който ти трябва.