Камерон Уэст - Кинжалът на Медичите

Нямах намерение да търся хотел, преди да се посъветвам с нея. Като се поизправи, с опакото на ръката избърса струйката слюнка от ъгълчето на устата си, после се обърна към мен с полуотворени клепачи.

— Пристигнахме — осведомих я, като се стараех да не дишам в лицето й. В устата си имах вкус на стари партенки.

Антония примигна с усилие.

— Къде?

— В Милано. Нали помниш?

Тя присви очи срещу ниското следобедно слънце и погледна навън през прозореца, оглеждайки се за пътеуказателните табели.

— Ами да, Милано.

— Избери някой голям хотел. И да е комфортен.

— Колко комфортен? Като „Грити“ ли?

— Да речем. Абе да има баня.

Насочи ме към „Четирите сезона“, с вид на средновековно имение, оградено с древни зидове. Намираше се в търговската част на града, на Виа Монтенаполеони — най-шикозната улица в Милано. Паркирах до входа и се измъкнах от тясното возило, което ме стягаше като менгеме. Един мъж с бяла униформа и шапка отвори вратата на Антония. Дадох му бакшиш и се запътихме към сградата.

Фоайето не бе точно в средновековен стил, при все че внушителни фрески и колони се съчетаваха с блестящия модерен бронз, плътно стъкло и полилеи от Мурано 10 10 Мурано — един от островите на Венеция, прочут с художествените си изделия от кристал и стъкло. — Б.пр. . С неугледното си яке се чувствах като просяк.

— Присъствах на еднодневен семинар на тема влиянието на Леонардо върху Рафаело — осведоми ме Антония. — Винаги съм искала да отседна тук.

— Е — отвърнах, натъпквайки пачка банкноти в предния си джоб — днес май ти излезе късметът.

Всъщност и на двамата. Въпреки че нямахме багаж и изглеждахме като че излизахме от кофа за боклук, ни предложиха съседни стаи, цената, на които Антония успя да спазари на малко под петстотин долара на вечер за всяка.

Измъкнах парите в брой, подадох ги на служителя и му спретнах доста убедително обяснение как са ни откраднали багажа. Той веднага се обърна към управителя; в Италия самоличността е особено важна. Повторих историята си и пред него, оплаквайки двата дни, които се налагаше да изстрадаме, докато пристигнат новите ни документи.

— Слава Богу! — обърнах се към него, размахвайки тлъста шепа банкноти — за всичко сме подготвени.

— Като изключим, че няма къде да нощуваме — добави Антония.

Репликата бе съвсем на място.

Подписахме се под измислени имена. Аз бях Чет Кук. Винаги бях смятал, че Чет е страхотно име, а Кук 11 11 Cook (англ.) — готвач. — Б.пр. ми хрумна, понеже умирах от глад. Артистичният псевдоним на Антония беше Лиза Джерардини, което — както после ми обясни — било моминското име на жената, считана от мнозина историци за Мона Лиза.

Не си признах, че ми е известно.

Не бе особено благоразумно да поискам да ми изпратят дрехите от „Грити“. Затова след като сменихме още долари в обменното бюро и спряхме да изядем по една пица, се заехме да се снабдим с необходимото в магазините на Виа Монтенаполеони.

Оживеният град изглеждаше обсебен от самия себе си, но аз не можех да се отърся от чувството, че ни следят.

— Заповядай!

Подадох на Антония четири милиона лирети, равняващи се на около две хиляди и петстотин долара, заедно с хиляда в щатска валута.

Тя ме изгледа със смутено изражение, после обърна очи към парите.

— Откъде ги имаш?

— Просто ги вземи — настоях. — Ако намалеят, ще получиш още, без да задавам въпроси.

— Ей така? Ако поискам пари, ще ми даваш?

— Стига да имаш нужда.

Тя се поколеба за секунда, после пое банкнотите, сгъна ги и ги прибра в чантата си.

Спряхме пред първия магазин за мъже, където си купих комплект бельо и нови кецове. Антония остана отвън. Няколко магазина по-надолу спря пред бутик за луксозно бельо.

Заявих, че ще почакам отпред.

Тя отвори вратата от стъкло и неръждаема стомана и се спря малко натъжена.

— Убеден ли си, че не искаш да влезеш?

— Няма да мърдам оттук — уверих я аз. — Хайде. Бикините чакат.

Сви рамене и влезе. Енергичен продавач се приближи към нея.

Шляех се под луксозната тента и наблюдавах Антония през прозореца. Допреди няколко часа бе напълно непозната, жена, която не бих загледал в тълпата. Оттогава я видях как управлява лодка, докато стреляха по нас, да плаче, да повръща и да хърка в разнебитената кола. Бях нагазил до гърди в най-интересното приключение в живота си с момиче, което си подбираше фино бельо.

Чак сега я оцених. Свикнах да виждам как мускулите й се стягат, когато стисва тясната си челюст, запомнил бях малкия белег, надничащ изпод дясната й вежда. Момичето ми нанесе съкрушителен удар — и то не само в стомаха. И не знаех какво да правя.