Робин Кук - Интервенция

— Кога ще започне това тъй наречено гостуване? — попита Сана.

— По кое време се прибирате тази вечер? — отговори й с въпрос Джеймс.

— Към пет, предполагам.

— Тогава в пет той ще ви чака пред вратата.

— Почакай малко — обади се Шон. Той погледна жена си. — Тази вечер планирахме да излезем, тъй като Сана имаше достатъчно работа в кухнята снощи.

— Не е проблем — отвърна Джеймс. — Той е във висша степен представителен. Ще е добре за всички ви да се запознаете на неутрална почва.

— И трябва да вземем този непознат на вечеря? — оплака се Шон.

— Защо не? Подходящ начин за започване на запознанство. Предполагам, че той отдавна не е излизал на вечеря, ако изобщо се е случвало някога. Помислете за вълнението, което ще добавите към живота на този младеж.

— А кой ще плаща? — попита Шон.

— Не мога да повярвам — каза Джеймс. — Продължаваш да си все така стиснат, както в колежа.

— Със сигурност — обади се за първи път Джак.

— Ако трябва да го изтрайвам, не мисля, че трябва и да плащам за това — оправда се Шон.

— Архиепископската епархия ще покрие ресторантската сметка на господин Хестър, но не и вашата. Така че си пазете сметките.

— Няма проблем — каза Шон. — А сега, ако не възразяваш, бих искал да се върна към работата си.

5:05 след обяд, 7 декември 2008 г.

Ню Йорк Сити

Люк Хестър никога не се бе чувствал толкова уязвим, както докато стоеше на входната врата на дървената къща на семейство Дотри под конуса от насочена надолу светлина. Току-що бе използвал чукчето на вратата, за да извести за себе си и резкият метален звук го изненада и напрегна допълнително нервите му. Той се обърна и погледна колата, с която бе дошъл до Вилидж, със седналия в нея архиепископ. Помаха стеснително. Архиепископът му помаха в отговор и вдигна нагоре палец. Люк направи същото; де да беше поне наполовина толкова уверен, колкото архиепископът, който твърдеше, че е сигурен в успеха на Люк да разубеди археолога да публикува изследването си за Дева Мария и Църквата. Онова, което го бе разтревожило най-много, беше твърдението на кардинала, че д-р Дотри има помощта и вниманието на Сатаната. В резултат Люк бе ужасен с кого ще се срещне при отварянето на вратата.

Може би най-важната причина, поради която Люк не си беше позволявал да напусне манастира сам, след като бе избягал там преди осем години, беше страхът, че трябва да се конфронтира със Сатаната; и ето че в момента правеше точно това. Макар през всичките години на тийнейджърството си да се беше опитвал да се бори със злото в лицето на безнравствения си баща, Люк се виждаше като последният човек, способен да се справи с Принца на мрака на каквото и да е ниво.

А и дрехите му допълнително увеличаваха неудобството и подсилваха чувството за уязвимост. Джеймс беше предложил да е облечен в одеждите си на „Братството на робите на Дева Мария“, но това щеше да е прекалено за Шон, така че в крайна сметка брат Малони и брат Карлин му бяха осигурили обикновени джинси и ризи. С едни такива беше облечен в момента, а останалите бяха прилежно сгънати в куфара, който бе оставил отстрани, заедно с тоалетните принадлежности. Освен тях го бяха снабдили с клетъчен телефон, известно количество пари в брой и нов молитвеник, осветен от самия папа, като специален подарък от кардинала. Ако му потрябваше нещо, Люк трябваше само да се обади на брат Малони или на Негово Високопреосвещенство.

Внезапно вратата на къщата се отвори широко и Сана и Люк се оказаха един срещу друг. Двамата замръзнаха изненадани, тъй като нито той, нито тя съвпадаха с очакванията им един за друг. Сана беше объркана и изумена, както се бе случило с Джеймс от ангелския му, младежки вид и аура на непорочност, но най-вече от неговите спокойни, умоляващи очи, които й се сториха като бездънни кристалносини езера, и нацупените му, невинни устни. Той от своя страна бе очаквал някаква непривлекателна, заплашителна на вид мъжкарана, като алегоричен образ на дявола в средновековна картина.

— Люк? — попита Сана, сякаш се боеше, че халюцинира.

— Госпожо Дотри? — вдигна вежди младежът, сякаш се боеше, че е дошъл на погрешно място.

Сана плъзна очи по стройното, но в добра форма младежко тяло и улови погледа на Джеймс, който наблюдаваше сцената, седнал зад волана на колата си. Тя му махна с ръка, че всичко е наред и той се приготви да тръгне.

— Заповядайте, влезте — произнесе Сана неуверено. Усети, че коленете й омекват, докато младежът минаваше покрай нея, че е поразена от светлината, която се излъчва от него, особено от цвета и блясъка на дългата му до раменете златна коса и безупречната кожа. — Шон! — провикна се тя. — Нашият гост е тук.