Дэн Браун - Произход

Сийгъл нямаше представа дали Едмънд би одобрил инструкциите на Уинстън, но в момента беше признателен за каквито и да е напътствия.

По нареждане на асистента пилотите депозираха пътнически манифест, според който полетът до Барселона щеше да е „празен курс“, после изкараха самолета от хангара и започнаха предполетна проверка.

Уинстън позвъни след половин час.

— Готови ли сте за излитане?

— Да.

— Добре. Предполагам, че ще излетите по обичайната писта за източни дестинации, нали?

— Точно така. — Сийгъл понякога намираше асистента за досадно подробен и смущаващо добре информиран.

— Свържете се с кулата и поискайте разрешение за рулиране. Рулирайте до отсрещния край на летището, но не излизайте на пистата.

— На рульожната пътека ли да спра?

— Да, за малко. Съобщете ми, когато стигнете там.

Сийгъл и вторият пилот се спогледаха изненадано. В искането на Уинстън нямаше никаква логика.

„От кулата може и да възразят“.

Въпреки това Сийгъл потегли към началото на пистата в западния край на летището. В момента изминаваше последните сто метра от рульожната пътека, която завиваше надясно под прав ъгъл и стигаше до пистата за източните дестинации.

— Уинстън? — каза пилотът, загледан във високата ограда от телена мрежа, която ограждаше летището. — Стигнахме до пистата.

— Изчакайте там — отвърна асистентът на Кърш. — След малко ще ви се обадя.

„Не мога да чакам тук!“ — помисли си Сийгъл, като се чудеше какви ги върши Уинстън. За щастие задната камера на гълфстрийма не показваше други самолети зад тях. Поне не блокираха трафика. Светеше само контролната кула — далечно сияние в отсрещния край на пистата на повече от три километра.

Изтекоха шейсет секунди.

— Тук контрол на въздушното движение — изпращя мъжки глас в слушалките му. — ЕС триста четирийсет и шест, имате разрешение за излитане по писта едно. Повтарям, имате разрешение за излитане.

Сийгъл нямаше търпение да излети, но чакаше да се обади асистентът на Едмънд.

— Благодаря — отвърна той. — Налага се да се забавим малко. Светна един от предупредителните датчици, трябва да го проверим.

— Прието. Моля, съобщете, когато сте готови.

— Тук? — попита обърканият капитан на речното такси. — Искате да спра тук ? До летището е далече. Ще ви откарам там.

— Благодаря, ще слезем тук — отвърна Лангдън: изпълняваше напътствията на Уинстън.

Капитанът сви рамене и спря моторницата до мостче с надпис ПУЕРТО БИДЕА. Речният бряг беше обрасъл с висока трева и изглеждаше повече или по-малко достъпен. Амбра вече бе скочила от лодката и се изкачваше по склона.

— Колко ви дължим? — попита Робърт.

— Нищо — отвърна мъжът. — Ваш британец вече платил. С кредитна карта. Тройно.

„Уинстън вече е платил“. Лангдън още не можеше да свикне с компютърния асистент на Кърш.

Не биваше обаче да се изненадва от способностите на Уинстън, осъзна професорът, като се имаха предвид ежедневните репортажи за изкуствен интелект, изпълняващ всевъзможни задачи, например писане на романи — една такава книга за малко да спечели японска награда за литература.

Лангдън благодари на мъжа и слезе на брега. Преди да тръгне нагоре, се обърна, вдигна показалец пред устните си и му напомни:

— Discreción, por favor.

— Sí, sí — увери го мъжът и закри очите си с длан. — No he visto nada! — „Нищо не съм видял“.

Робърт забърза нагоре по склона, пресече някаква железопътна линия и настигна Амбра на пуст селски път, от двете страни на който имаше старомодни магазинчета.

— Според картата трябва да сте на пресечката на Пуерто Бидеа с канала Рио Асуа — прозвуча гласът на Уинстън от високоговорителя на джиесема на Едмънд. — Би трябвало да виждате кръговото кръстовище в центъра на селото.

— Виждам го — потвърди Амбра.

— Добре. От него излиза една уличка, Бейке Бидеа. Тръгнете по нея.

След две минути Лангдън и Амбра вече бяха излезли от селото и бързо крачеха по пусто шосе, минаващо през обширни пасища. Тук-там се издигаха каменни къщи. Робърт усещаше, че нещо не е наред. В небето над хълмчето в далечината от дясната им страна мъждееше мъгливо отражение на изкуствена светлина.

— Ако онова там са светлините на терминала, значи сме много далече от него — отбеляза той.

— Терминалът е на три километра от вас — каза Уинстън.

Амбра и Лангдън се спогледаха сепнато. Компютърът беше казал, че пътят ще им отнеме само осем минути.