Дэн Браун - Произход

„Прошка ли? Да обърна и другата страна?!

Станах свидетел на зло, за което няма опрощение!“

В яростта си той удари огледалото с юмрук, разби го на късчета и се строполи в мъчителни ридания на пода на банята.

Като морски офицер, Авила винаги се беше владял — пример за дисциплина, доблест и спазване на военната йерархия, — ала този човек вече го нямаше. След няколко седмици той вече постоянно се намираше в състояние на замаяност, като притъпяваше болката със силна комбинация от алкохол и лекарства. Скоро копнежът за вцепеняващото въздействие на опиатите започна да обсебва всеки негов буден миг и го превърна във враждебен отшелник.

След няколко месеца испанският военноморски флот дискретно го принуди да се пенсионира. Някога могъщ боен кораб, сега изваден на сух док, Авила знаеше, че никога повече няма да плава. Флотът, на който бе отдал живота си, му отпусна съвсем скромна пенсия, която едва покриваше нуждите му.

„Аз съм на петдесет и осем — осъзна той. — И нямам нищо“.

По цял ден седеше сам, гледаше телевизия, пиеше водка и чакаше отнякъде да се появи лъч светлина. „La hora más oscura es justo antes del amanecer“ — безкрайно си повтаряше. Но старата моряшка поговорка всеки път се оказваше невярна. — „Най-мрачният час не е точно преди зазоряване — осъзна той. — Слънцето все не изгрява“.

На петдесет и деветия си рожден ден, един дъждовен четвъртък сутрин, вторачен в празно шише от водка и предупреждение за принудително извеждане от апартамента, Авила събра смелост да отиде в килера, извади служебния си пистолет, зареди го и опря дулото в слепоочието си.

— Perdóname 28 28 Прости ми (исп.) — Б.пр. — промълви и затвори очи. После дръпна спусъка. Изстрелът се оказа много по-тих, отколкото очакваше. По-скоро изщракване, отколкото гърмеж.

Съдбата отново му се подигра жестоко — пистолетът беше засякъл. Годините в прашния килер, без да го почиства, очевидно бяха взели своето от евтиното парадно оръжие на адмирала. Очевидно дори тази елементарна проява на малодушие не бе по силите на Авила.

Разярен, той запрати пистолета в стената. Този път гърмежът разтърси помещението. Адмиралът усети изгарящо пронизване в прасеца си и ослепителната болка в миг разнесе алкохолната мъгла в главата му. Авила се строполи на пода, като крещеше и притискаше с ръце кървящия си крак.

По вратата му заблъскаха паникьосани съседи, завиха сирени и Авила скоро се озова в севилската Хоспитал Провинсиал де Сан Лазаро, където все не можеше да обясни как се е прострелял в крака, докато се е опитвал да се самоубие.

На другата сутрин в болничната стая при ранения и унизен адмирал Луис Авила дойде посетител.

— Не те бива за стрелец — каза му младият мъж. — Нищо чудно, че са те принудили да излезеш в пенсия.

Преди адмиралът да успее да отговори, мъжът вдигна щорите на прозореца и в стаята нахлуха ярки слънчеви лъчи. Авила засенчи очи и видя, че хлапакът е мускулест и късо подстриган. Носеше тениска с лика на Христос.

— Казвам се Марко — представи се той. В говора му се усещаше андалуски акцент. — Аз съм твоят рехабилитатор. Помолих да те разпределят при мен, защото двамата с тебе имаме нещо общо.

— Бивш военен ли си? — забелязал нахаканото му поведение, попита Авила.

— Не. — Младежът впери очи в него. — И аз бях там онази неделна утрин. В катедралата. Когато стана атентатът.

Адмиралът го зяпна смаяно.

— Бил си там ?!

Хлапето се наведе и повдигна единия крачол на анцуга си. Отдолу се показа протеза.

— Наясно съм, че си преживял истински ад, обаче аз играех полупрофесионален футбол, тъй че не очаквай да ти съчувствам много. Бог помага на ония, които си помагат сами, така смятам аз.

Още преди Авила да разбере какво става, Марко го премести на инвалидна количка, закара го по коридора в малък спортен салон и го изправи между два успоредни лоста.

— Ще те боли, но се опитай да стигнеш до отсрещния край — каза му хлапакът. — Направи го само веднъж. После ще те заведа да закусиш.

Въпреки мъчителните болки Авила не можеше да се оплаква на човек само с един крак, затова се затътри до края на лостовете, като прехвърляше основната си тежест върху ръцете си.

— Браво — похвали го Марко. — Сега го направи пак.

— Нали каза…

— Да, излъгах те. Направи го пак.

Адмиралът го погледна смаяно. От години не му бяха заповядвали и колкото и да беше странно, това му подейства ободрително. Накара го да се почувства млад — все едно още е новобранец. Той се завъртя и се затътри в обратната посока.