Джон Хокс - Странникът

— На този свят наистина има терористи, но има и хора, които използват страха ни от тях, за да засилят собствената си власт. Тези хора преследват шамани и мистици… — Томас се усмихна, — и хора, наречени странници.

Бръмченето в къщата продължаваше — Санчес минаваше от стая в стая.

— Всички терористи са еднакви — каза Бун.

Томас се облегна на платнения стол.

— Ще ти разкажа за един индианец от племето паюти — Уовока. През осемдесетте години на деветнайсети век Уовока започнал да преминава в други светове. След всяко завръщане проповядвал на всички племена и основал движението, наречено Танца на духовете. Последователите му танцували в кръгове и пеели. Когато не танцуваш, трябвало да живееш праведен живот. Без алкохол. Без кражби. Без проституция. Белите, които управлявали резервата, би трябвало да се радват на всичко това. След години деградация индианците отново ставали морални и силни. За жалост племето лакота не било покорно. Танцуващите пренесли ритуала в резервата Пайн Ридж в Южна Дакота и белите там се изплашили много. Един правителствен агент, Даниъл Ройър, решил, че лакота нямат нужда от свобода и собствена земя. Имали нужда да се научат да играят бейзбол. Опитал да научи воините как да замахват с бухалката, но те се разсейвали от танците. И тогава белите си казали: „Индианците отново стават опасни“. И правителството изпратило войници на една от церемониите в Ний Крийк и войниците стреляли, и убили двеста и деветдесет мъже, жени и деца. Войниците изкопали ровове и хвърлили телата в замръзналата земя. И моят народ се върнал към алкохола и падението…

Бръмченето спря. След минутка задната врата изскърца и Санчес излезе. Махна филтъра от качулката на защитния си костюм и каза:

— Има съвпадение. Косъм от косата й на канапето във всекидневната.

— Значи е била тук — каза Бун.

— Според тази машина — отвърна Томас.

— Искам да знам какво ти е казала и какво е направила. Искам да знам дали си й дал пари и дали си я закарал донякъде. Беше ли ранена? Промени ли външния си вид?

— Няма да ви помогна — спокойно отвърна Томас. — Напуснете къщата ми.

Бун извади пистолета си и го сложи на лявото си коляно.

— Нямаш избор, Томас. Искам да приемеш този факт.

— Имам свободата да кажа „не“.

Бун въздъхна като родител на заинатило се дете.

— Свободата е най-големият мит на света. Тя е разрушителна, недостижима цел и е причинила огромни страдания. Много малко хора могат да се оправят със свободата. Едно общество е здраво и продуктивно, когато е под контрол.

— И мислиш, че това ще стане?

— Идва нова ера. Наближаваме времето, в което ще разполагаме с технологията, необходима, за да следим и наблюдаваме огромни маси. В индустриалните общества структурата вече е изградена.

— И ще контролирате хората?

— О, аз също ще бъда наблюдаван. Всички ще бъдат наблюдавани. Неизбежно е, Томас. Няма начин да бъде спряно. Саможертвата ти за някакъв арлекин е напълно безсмислена.

— Ти си имаш твое мнение, но аз съм този, който решава какво дава смисъл на живота ми.

— Ще ми помогнеш, Томас. Няма място за уговорки. Нито за компромиси. Трябва да приемеш реалността.

Томас поклати глава.

— Не, приятелю. Ти си този, който е загубил връзка с реалността. Гледаш ме и виждаш един дебел индианец от племето кроу с развалена мелачка за боклуци и без пукната пара. И си мислиш: „А, това е просто обикновен човек“. Но аз ти казвам, че обикновените мъже и жени ще видят какво правите. И ще се надигнат, ще изкъртят вратата и ще излязат от електронната ви клетка.

Томас стана, слезе от верандата и тръгна към алеята. Бун вдигна пистолета с две ръце и отнесе капачката на дясното му коляното. Томас се свлече по гръб и не помръдна.

Без да сваля пистолета, Бун се приближи до него. Томас дишаше тежко. Кракът му беше почти откъснат и от разкъсаната артерия шуртеше тъмночервена кръв. Преди да изгуби съзнание, Томас погледна към Бун и бавно промълви:

— Не ме е страх от теб…

Бун насочи пистолета си към слепоочието му, сякаш искаше да унищожи мислите му, спомените му… после пръстът му дръпна спусъка.

Вторият изстрел изгърмя непоносимо силно и звуковите вълни заляха света.

Държаха Майкъл в апартамент без прозорци на четвъртия етаж. От време на време долавяше приглушени шумове и шуртенето на вода през тръбите, затова предположи, че в сградата има още хора. Имаше баня, спалня, всекидневна и антре, в което двама мълчаливи мъже с тъмносини блейзъри го пазеха да не избяга. Не беше сигурен дали е в Америка, или е в някоя чужда страна.