Джон Хокс - Странникът

— Баща ти е знаел, че ви преследват, и е искал да живеете извън Голямата машина.

— Никога не е споменавал подобно нещо. Каза само, че ще се наречем Милър и всеки трябва да си избере ново име. Майкъл искаше да му викаме Робин Момчето чудо, но татко не се съгласи. След доста приказки Майкъл реши да е Дейвид, аз си избрах Джим, като Джим Хокинс от „Островът на съкровищата“. Същата вечер татко извади всички оръжия и ни показа кое къде ще седи. Нефритеният меч беше в спалнята на родителите ни и ни беше забранено да го пипаме.

Мая се усмихна.

— Бойната пушка беше зад дивана в хола, а ловната в кухнята. Татко си носеше трийсет и осемкалибровия пистолет под сакото, докато работеше. Не ни правеше впечатление. Оръжията бяха поредният факт, с който трябваше да се примирим. Каза, че баща ми бил странник. Е, никога не съм го виждал да изчезва някъде.

— Тялото остава в този свят — каза Мая. — Вътрешната светлина прекосява преградите.

— Два пъти годишно татко взимаше пикапа и отиваше някъде за две-три седмици. Казваше ни, че отива на риба, но никога не носеше риба. Когато си беше вкъщи, правеше мебели или плевеше градината. Обикновено спираше да работи към четири следобед. Водеше ни в обора и ни учеше на джудо, карате и кендо с бамбукови мечове. Майкъл мразеше тренировките. Смяташе, че са губене на време.

— Казвал ли го е някога на баща ти?

— Не смеехме да му се противопоставяме. Понякога на татко му беше нужен само един поглед, за да разбере какво мислиш. С Майкъл вярвахме, че вижда какво става в главите ни.

— Какво мислеха съседите за него?

— Не познавахме много хора. Над нас живееше семейство Стивънсън, не бяха много дружелюбни. От другата страна на рекичката живееше една възрастна двойка, Дон и Ирен Тедфорд, отбиха се един следобед с два ябълкови пая. Останаха изненадани, че нямаме електричество, но явно не ги впечатли особено. Дон даже каза, че телевизията била пилеене на време. С Майкъл започнахме всеки следобед да ходим до семейство Тедфорд за домашни понички — продължи той. — Татко винаги си седеше вкъщи. Но мама понякога взимаше прането, за да го изпере в тяхната перална машина. Синът на Дон и Ирен, Джери, беше убит на война и снимките му бяха из цялата къща. Говореха за него, сякаш все още е жив. И значи, всичко беше наред, докато шериф Рандолф не дойде с патрулната кола. Беше едър, с униформа и имаше пистолет. Уплаших се. Помислих, че е от Мрежата и че татко ще трябва да го убие…

Мая го прекъсна.

— Веднъж се возих заедно с един арлекин, Везните, и ни спряха за превишена скорост. Мислех, че Везните ще пререже гърлото на полицая.

— И аз се чувствах така — каза Гейбриъл. — С Майкъл не знаехме какво ще стане. Мама наля на шериф Рандолф студен чай и всички седнахме на верандата. Рандолф започна да ни хвали как сме стегнали фермата, а после мина на местния данък за собственост. Понеже сме си били изключили електричеството, мислел, че може да откажем да си плащаме данъка по политически причини. Татко първо не каза нищо, само гледаше Рандолф, направо се беше вторачил в него. После каза, че данъците трябва да се плащат, и всички си отдъхнахме. Само Майкъл беше недоволен и каза на шерифа, че искал да ходи на училище с другите деца.

— След като шерифът си тръгна, татко ни събра в кухнята да си поговорим. — Гейбриъл въздъхна. — Каза на Майкъл, че училището е опасно, защото е част от Мрежата. Майкъл отвърна, че трябвало да учим математика, естествознание и история. И че не можем да се защитаваме от враговете си, ако не сме образовани.

— И какво стана?

— До края на лятото повече не стана дума за това. После татко каза, добре, можели сме да ходим на училище, но трябвало да внимаваме. Не бивало да казваме на другите деца истинските си имена и не трябвало да споменаваме за оръжията. Притеснявах се от другите деца, но Майкъл се радваше. Когато дойде първият учебен ден, стана два часа по-рано, за да си избере какво да облече. Каза, че всички момчета в града носели джинси и вълнени ризи. И ние трябвало да се облечем така. За да сме като всички останали. Мама ни закара до Юнитивил и се записахме в училище под фалшиви имена. Два часа ни изпитваха в кабинета на заместник-директорката госпожа Бейтнор. И двамата четяхме много добре, но аз бях слаб по математика. Когато ме заведоха в класа, всички ученици ме зяпнаха. За пръв път си дадох сметка колко различно е семейството ни и как изглеждаме в очите на хората. Всички деца започнаха да си шушукат. В междучасието намерих Майкъл на двора. Стояхме отстрани и гледахме как другите момчета играят футбол. Точно както беше казал, всичките бяха с дънки. Четири по-големи момчета дойдоха при нас. Никога няма да забравя изражението на брат ми. Беше развълнуван. Щастлив. Реши, че момчетата ще ни поканят да играем с тях и ще станем приятели… Обаче едно от тях, най-високото, каза: „Вие сте Милър. Родителите ви купиха фермата на Хейл Робинсън“. Майкъл му подаде ръка, но момчето продължи: „Вашите са луди“. Брат ми продължи да се усмихва, сякаш не можеше да повярва, че го е казало. Толкова години по пътищата си беше мечтал за училище, приятели и нормален живот. Каза ми да се дръпна и след това цапардоса високото момче право в устата. Всички скочиха, но нямаха никакъв шанс. Майкъл използваше ритници и, удари от каратето върху малките фермерчета. Натръшка ги и щеше да продължи да ги бие, ако не го бях спрял.