Джон Хокс - Странникът

— Нямаме много пари. По-евтино ще излезе, ако спим в една стая.

— Добре — отвърна Гейбриъл и я последва в осветеното помещение на рецепцията.

Собственикът на хотела се ухили мазно, когато Мая написа върху малкия бял фиш: „Г-н и г-жа Томпсън“.

— Ще платим в брой.

— Да, скъпа. Няма проблем. И гледайте да не счупите нещо.

Две легла с хлътнали матраци. Малка маса и два пластмасови стола. Имаше климатик, но Мая реши да не го включва: бръмченето щеше да заглуши приближаващите стъпки. Отвори прозореца и влезе в банята. От душа потече хладка вода. Беше варовита и тя едва успя да изплакне гъстата си коса. Облече си тениска и шорти и излезе. Беше ред на Гейбриъл.

Мая дръпна одеялото, пъхна се под чаршафите и нагласи меча на няколко сантиметра от крака си. След пет минути Гейбриъл излезе от банята с мокра коса, по фланелка и боксерки. Мина по протрития килим и седна на ръба на леглото си. Мая реши, че се кани да каже нещо, но той размисли и се мушна под завивките.

Мая лежеше по гръб и се опитваше да определи всички звуци отвън. Вятърът леко свистеше в мрежата. От време на време по пътя минаваше кола или камион. Унесе се… отново беше дете и беше сама в метрото, а трима мъже я нападаха. Не! Не мисли за това.

Отвори очи, извърна глава и погледна Гейбриъл. Главата му беше на възглавницата, тялото му се очертаваше под чаршафите. Мая се запита дали има много приятелки в Лос Анжелис, момичета, които да му казват: „Обичам те“. Отнасяше се с подозрение към думата „любов“. Използваха я непрекъснато в песните и телевизионните реклами. Ако „любовта“ беше хлъзгава, измамна дума — дума за гражданин, — кое беше най-съкровеното нещо, което един арлекин можеше да каже на друго човешко същество?

И изведнъж си спомни последните думи, които беше чула от баща си в Прага: „Бих умрял за теб“.

Гейбриъл се размърда неспокойно в скърцащото легло, надигна се и каза:

— Ядоса се, докато обядвахме. Може би не трябваше да ти задавам всичките тези въпроси.

— Няма нужда да знаеш за живота ми, Гейбриъл.

— И аз нямах нормално детство. Родителите ми се отнасяха с подозрение към всичко. Непрекъснато се криеха и бягаха.

Тишина. Мая се чудеше дали трябва да каже нещо. Дали арлекините и хората, които бранеха, трябваше да водят лични разговори?

— Виждал ли си баща ми? — попита тя. — Помниш ли го?

— Не. Но си спомних кога за пръв път видях нефритения меч. Сигурно съм бил на осем.

И млъкна. Тя не му зададе повече въпроси. Някои спомени са като белези, които пазиш скрити от другите. Един голям камион с ремарке мина покрай мотела. Кола. Още един камион. Ако нещо завиеше в двора, щеше да чуе хрущенето на гумите по чакъла.

— Забравям за семейството си, когато скачам с парашут или карам мотора. — Гласът на Гейбриъл беше тих, думите му потъваха в мрака. — После забавям ход и всичко изплува отново…

— Всичките ми ранни спомени са свързани с пътуване с кола или камион.

Непрекъснато си опаковахме багажа и тръгвахме нанякъде. Предполагам, че тъкмо затова с Майкъл толкова много искаме да си имаме дом… Ако се задържахме на едно място повече от месец-два, се преструвахме, че ще останем завинаги. И тогава някоя кола минаваше покрай мотела повече от два пъти или човекът на бензиностанцията задаваше на баща ми необичаен въпрос. Родителите ни започваха да си шушукат, будеха ни посред нощ и трябваше да се обличаме в тъмното. Преди слънцето да се е показало, отново бяхме на път и пътувахме незнайно накъде.

— Родителите ви даваха ли ви някакво обяснение? — попита Мая.

— Не. Затова беше толкова страшно. Казваха само „Тук е опасно“ или „Лоши хора ни търсят“. Събирахме багажа и тръгвахме.

— Не се ли оплаквахте?

— Не и пред баща ми. Винаги ходеше с опърпани дрехи и работни обувки, но в него имаше нещо — погледът може би, — което го правеше да изглежда много силен и мъдър. Непознати вечно си споделяха тайните с баща ми, сякаш той можеше да им помогне.

— А майка ти каква беше?

Гейбриъл замълча за миг.

— Не мога да спра да мисля за последния път, когато се видяхме — когато умря. Не мога да си го избия от главата. Когато бяхме малки, беше положително настроена за всичко. Ако колата се счупеше на някой черен път, ни водеше из полето да берем цветя и да си търсим четирилистни детелини.

— А ти? Добро дете ли беше?

— Бях доста свит, таях всичко в себе си.

— Ами Майкъл?

— Той беше самоувереният по-голям брат. Ако имахме нужда от нещо, татко и мама пращаха него да се разправя с управителя на хотела. Да си на път не е лошо понякога. Имахме достатъчно пари, въпреки че татко не работеше. Майка ми мразеше телевизията, затова вечно ни разказваше приказки или ни четеше книги. Харесваше Марк Твен и Чарлз Дикенс, много се вълнувахме, когато ни четеше „Лунният камък“ на Уилки Колинс. Татко ни научи как се регулира двигател, как се разчита карта и как да не се загубим в непознат град. Вместо да учим от учебници, спирахме при всяка историческа забележителност по пътя. Когато бях на осем, а Майкъл на дванайсет, мама и татко ни казаха, че сме щели да си купим ферма. Спирахме из малките градчета, четяхме вестниците и отивахме с колата до фермите, пред които имаше табела „Продава се“. На мен всичките ми изглеждаха чудесни, но татко се връщаше в колата, клатеше глава и казваше на мама: „Условията не са добри“. След известно време започнах да си мисля, че условията са заядливи бабички, които обичат да казват „не“. Минахме през Минесота и продължихме на запад към Южна Дакота. При Сиукския водопад татко научи за ферма за продан в Юнитивил. Живописен район с полегати хълмове, езера и ливади с люцерна. Фермата беше на половин километър от пътя, скрита в горичка смърчове. Имаше голям тухлен обор, бараки за инструменти и разнебитена двуетажна къща. След дълги пазарлъци татко я купи — собственикът искаше парите в брой, и след две седмици се нанесохме. Всичко изглеждаше нормално до края на месеца, когато електричеството спря. Отначало с Майкъл помислихме, че нещо се е развалило, но нашите ни извикаха в кухнята и ни казаха, че електричеството и телефонът ни свързват с останалия свят.