Джон Хокс - Странникът

Холис повдигна рамене.

— Не казвам, че грешиш. Но това не променя нищо.

— А ако има битка, на чия страна ще застанеш?

Отново сграбчи дръжката на вратата, готова да слезе, но Холис се пресегна и я докосна по другата ръка. Дръпна я и я привлече към себе си, после я целуна по устните. Сякаш светлина се разля през двамата и за миг се превърнаха в едно цяло. Вики се дръпна и отвори вратата.

— Харесваш ли ме? — попита той. — Признай си, че ме харесваш.

— Дългът не е платен, Холис. Дългът не е платен.

Изтича по тротоара и тръгна напряко през моравата на съседите. Не спирай, каза си. Не поглеждай назад.

Мая проучи картата. Имаше магистрала, която водеше директно от Лос Анжелис до Тусон. Ако следваха дебелата зелена линия, щяха да стигнат за шест-седем часа. Директният път беше бърз, но и доста опасен — Табулата щеше да ги търси по магистралите. Така че Мая реши да прекосят пустинята Мохаве в Невада и после да продължат по второкласните пътища през Аризона.

Безплатните шосета бяха доста заплетени, но Гейбриъл знаеше пътя. Караше пред нея като полицейски ескорт, даваше й знак с дясната ръка да намали, да смени платната, да отбие. Първо поеха по натоварения път към Ривърсайд Каунти. На всеки трийсет километра минаваха покрай търговски центрове с огромни халета. Около тях бяха скупчени жилищни квартали с еднакви къщи с червени керемидени покриви и яркозелени морави.

Всичките градчета си имаха имена, които се появяваха по табелите, но за Мая бяха изкуствени като направени от шперплат декори. Не можеше да повярва, че хора са пътували дотук с фургони, за да орат земята и да строят училища. Градчетата изглеждаха предварително проектирани, сякаш някоя корпорация на Табулата беше начертала план на цялото общество и гражданите го следваха точка по точка: купуваха къщи, намираха си работа, раждаха деца и ги даваха на Голямата машина.

Отбиха от главния път и продължиха по асфалтово шосе с две платна през пустинята Мохаве. Тази Америка беше съвсем различна от магистралната. Отначало пейзажът беше равен и гол, после започнаха да се появяват червени скали, всеки хълм беше различен и неповторим. Имаше юки с листа като саби и късолистни юки с извити клони, които приличаха на вдигнати ръце.

Гейбриъл явно се наслаждаваше на скоростта. Накланяше се ту на едната, ту на другата страна, правеше плавни извивки по средата на пустия път. Изведнъж рязко ускори. Мая натисна газта, но Гейбриъл отфуча напред. Бясна, тя го наблюдаваше как се смалява и изчезва на хоризонта.

Разтревожи се. Дали не беше решил да се откаже от пътевиждащия и да продължи сам? Или му се беше случило нещо лошо? Може би Табулата го беше хванала и сега чакаха и нея? Минаха десет минути. Двайсет. Преди да обезумее напълно, на пътя пред нея се появи малка точица. Ставаше все по-голяма и по-голяма и накрая Гейбриъл изплува от маранята. Движеше се с бясна скорост. Профуча покрай нея в обратна посока, ухили се и й махна. Глупак, помисли си тя. Проклет глупак.

В огледалото за обратно виждане видя как Гейбриъл зави и даде газ, за да я настигне. Когато я задмина, тя наду клаксона и премигна с фаровете. Гейбриъл мина в насрещното платно и се приближи до вана. Мая свали стъклото и викна:

— Недей да правиш така!

Моторът изрева още по-силно. Гейбриъл посочи ухото си и поклати глава. Съжалявам. Не те чувам.

— Намали! Трябва да караш с мен!

Той се ухили като непослушно момче, даде газ и отново се понесе бясно по пътя и се стопи в маранята. Тя го последва. Над някакво пресъхнало речно корито се появи мираж. Лъжливата вода проблясваше и се стичаше под бялото слънце.

Стигнаха до Салтус. Гейбриъл спря пред магазин-ресторанта, който беше направен така, че да прилича на дървена хижа на първите заселници, напълни резервоара на мотора с гориво и влезе.

Мая наля бензин на вана, плати на стареца в смесения магазин и мина през отворената врата на ресторанта. Помещението беше украсено със земеделски сечива и полилеи от колела на каруци. На стените бяха закачени препарирани глави на елени и планински овце. Беше късен следобед и нямаше други клиенти.

Седна срещу Гейбриъл и поръчаха на отегчената келнерка с накапана престилка. Храната дойде бързо. Гейбриъл излапа хамбургера си и си поръча още един, докато Мая ровеше из омлета си с гъби.

Хората, които преминаваха в други светове, често ставаха духовни водачи, но Гейбриъл Кориган не показваше никакъв признак на духовност. Държеше се като обикновен младеж, който обича мотори и си слага прекалено много кетчуп на храната. Беше обикновен гражданин — нищо повече, — но въпреки това Мая се чувстваше неловко близо до него. Мъжете, с които се беше срещала в Лондон, обичаха звученето на собствените си гласове. Слушаха те с едно ухо, докато чакаха да им дойде редът те да говорят. Гейбриъл беше различен. Наблюдаваше я внимателно, слушаше я съсредоточено. По едно време попита: