Филип Кер - Пазителят на монетния двор

Не се поколебах. Нито пропуснах целта. Първия мъж прострелях в лицето и макар че не го убих, със сигурност щеше да умре от глад, защото устата му беше раздробена, а втория пронизах в сърцето, ако изобщо имаше такова. Въпреки че беше изпръскан с кръвта на единия убиец, Нютон не пострада, макар че трепереше като лист.

— Вижте какво направиха с редингота ми — оплака се той и пъхна пръста си в дупката от шпагата на нападателя.

— По-добре там, отколкото в корема ви — отвърнах аз.

— Вярно е.

Нютон реши, че трябва да влезе в пивницата и да изпие чаша бренди, за да се успокои.

— Още веднъж съм ви задължен лично на вас и на отличната ви стрелба — каза той, поднесе чашата към устните си и благодарно я пресуши. Все още беше блед. — Откровено казано, не предполагах, че ще се опитат да ме убият посред бял ден.

— Не знаем дали няма да опитат отново.

— Едва ли ще бъдат онези двамата.

— Може да опитат други. Отсега-нататък трябва да се движим из града само с карета.

— Да — съгласи се той, почти останал без дъх от уплаха. — Вероятно имате право. С карета ще бъде по-безопасно.

Пристигна енорийският полицай и Нютон му каза, че са ни нападнали двама обикновени разбойници, които се опитали да откраднат портфейла му.

— Защо му казахте това? — попитах го аз, след като полицаят си тръгна.

— Защото щях да предположа, че случаят е такъв, ако не знаех за заговора на „Зелените ленти“ — обясни той. — Не виждам причина всички да разберат, че е имало покушение върху живота ми. Не трябва да правим, нито да казваме нищо, което да предупреди заговорниците, преди лорд Халифакс да е готов да предприеме действия срещу тях.

— Не трябва да оставате сам, докато всичко това не свърши.

— Да, имате право. Елате на Джърмин Стрийт. Поне докато тази история приключи.

И известно време живях в дома на Нютон.

Госпожица Бартън избягваше да остава насаме с мен, но в един особено мразовит ден, докато почиваше в стаята си, се озовахме сами. Нямах представа как да подхвана темата за очевидното й отчуждение от мен, но чувствах, че трябва да кажа нещо или щях да се пръсна.

— Искате ли да играем на дама, госпожице Бартън?

— Не, благодаря. Чета.

— Хайде да поиграем. Станал съм много добър след последната ни среща. Уча се от стила на игра на доктора.

Тя прелисти страницата. Мълчанието й беше красноречиво.

— Госпожице Бартън, онова, което се случи между нас, ми дава основание да ви попитам дали е възможно отново да ме приемете за приятел.

Тя не отговори и продължи да чете книгата си.

— И дали има вероятност да намерите в сърцето си прошка за мен.

Госпожица Бартън ме погледна.

— Не аз трябва да ви простя, господин Елис, както мисля, че ясно ви дадох да разберете, а всемогъщият Бог.

— Това не е справедливо. Трябва ли да намесваме Господ?

— Нека да ви попитам нещо, господин Елис. Все още ли сте атеистично настроен?

— Откровено казано, не мога да кажа, че не съм.

— Вие сте под покрива на чичо ми като гост, господин Елис. Аз също. Трябва да се опитаме да се спогаждаме, доколкото е възможно. Но ще ви кажа нещо. Аз съм добра християнка и вашите възгледи ме възмущават. А вие ме отвращавате, щом вярвате в тях.

— Тогава дългът ви на християнка е да ми помогнете да се върна при Христос.

— Не е моя работа да ви показвам грешката във вашия начин на мислене. Вярата не може да се научи като азбуката, господин Елис. Трябва сам да го направите. Аз не желая и не мога.

През нощта бях неспокоен и не можах да заспя заради разговора ми с госпожица Бартън и опасенията, че може отново да се опитат да убият Нютон, затова реших да изляза и да подишам чист въздух в Хайд Парк.

Заслизах по стълбите, когато ми се стори, че чух мъжки глас в кухнята. Нютон си беше легнал, а господин Уостън живееше другаде. Върнах се стаята си, взех пистолета и отидох да разузная. На половината път отново чух мъжкия глас. Не говореше, а стенеше.

Спрях пред вратата на приемната, за да заредя пистолета си, убеден, че в къщата има неканен гост. Натиснах дръжката, насочих оръжието и самоуверено влязох.

Гледката, която видях, беше по-ужасяваща от убийство. На светлината на свещите, озаряваща голото й тяло, госпожица Бартън беше коленичила пред лорд Халифакс, който я обслужваше отзад като обикновена проститутка. Тя сподави писъка си, като ме видя да стоя на прага. Лорд Халифакс забеляза пистолета в ръката ми, дръпна се от нея, вдигна ръце пред главата си и жаловито изхленчи. Госпожица Бартън се опита да прикрие голотата си с покривката на масата. Стоях там и мълчах, но дишах учестено като разярен бик. Болката и разочарованието ми бяха толкова големи, че едва не допрях дулото до слепоочието си и не се застрелях. След една-две минути помолих за извинение, че съм ги обезпокоил. Обясних, че ми се е сторило, че съм чул неканен гост, и излязох. Те не пророниха дума, но изведнъж всичко ми стана ясно. Нютон имаше право. Племенницата му наистина беше влюбена, но не в мен. Тя обичаше лорд Халифакс.