Богомил Райнов: Няма нищо по-хубаво от лошото време

Разтварям вързопа под мъждивата светлина, идваща от прозореца, изваждам тънко здраво въже и опасвам единия му край около кръста си. На другия край на въжето е закачена широка кука, грижливо омотана с конци, за да не вдига шум при хвърляне. После слагам в джоба си необходимите инструменти, поставям един стол върху масата, изкачвам се върху тая импровизирана архитектура и излизам през таванския прозорец на покрива.

Потопът, който връхлита отгоре ми, е тъй обилен, че бързам да спусна стъкления капак, за да не превърна ателието на Питер в аквариум. Намирам се в подножието на два стръмни покрива, долепени един до друг. Трябва да прехвърля шест такива покрива, докато се озова до стърчащия в края на редицата сгради четвърти етаж. Хвърлям куката към билото на съседния покрив и, разбира се, не улучвам. „Нищо. Нощта е пред нас и изобщо аз съм собственик на лошото време“ — казвам си и повтарям опита. Още две-три упражнения, и целта е достигната. Почвам да набирам въжето и крачка по крачка да възлизам по хлъзгавия покрив. Покривът е не само хлъзгав, но и страшно стръмен и в тоя миг той ми изглежда още по-стръмен под пристъпите на вятъра и дъжда, които сякаш са се наговорили да ме сринат долу на кея.

Стигам билото и преодолял изкушението да поседна за миг, пристъпвам към спускането от другата страна. Спускането се оказва по-неприятно от изкачването, понеже трябва да се движа гърбом. Нощта е тъмна като гроб, но без да има другите му предимства, от рода на безветрието и относителната сухота. Постепенно все пак свиквам с мрака, колкото да виждам керемидите под нозете си. Когато стигам подножието на покрива, коленете и ръцете ми треперят от напрежение.

Облягам се за малко на керемидите, за да дам време на мускулите да се поотпуснат. В интерес на свободното движение съм оставил шлифера в ателието, тъй че вече съм вир вода, и дъждът престава да ми прави впечатление. Замахвам и хвърлям ловко куката към следващото било. Излишно е да уточнявам, че и тоя път не улучвам. „Няма нищо по-хубаво от лошото време за тоя род упражнения“ — промърморвам и отново хвърлям куката. Почва превземането на втория покрив.

Изминава не по-малко от час, додето се добирам с ожулени от въжето длани и подгъващи се колене до последната сграда. Нейната стряха е две педи над главата ми, тъй че тук алпинизмът ми отнема значително повече време. Най-сетне успявам да се изкатеря до таванското прозорче. То е залостено с железен капак, над който за по-сигурно е монтиран втори капак-решетка. Предполагам, че допирът с тия съоръжения при нормални условия би накарал сигналната инсталация да нададе адски звън из цялата сграда. Но условията не са съвсем нормални, защото следобед своевременно съм успял да блокирам копчето-прекъсвач в апаратурата под бюрото на Дора Босх.

Когато се заемам с прозорчето, използувайки оскъдните подръчни инструменти, за пръв път разбирам не на шега, а на истина, че няма нищо по-хубаво от лошото време. Не знам кога е правен тоя блиндаж, но хроничните амстердамски дъждове плюс непрестанната влага са разяли достатъчно пантите, за да мога без особен труд да ги откача.

Вътре в тавана е пълен мрак. Залоствам отново капака и запалвам джебната лампа. Помещението тъне в прах и сажди и е тъй ниско, че не е възможно да се изправиш в цял ръст. Отворът за долния етаж съвсем не е закован, както твърдеше Ван Алтен, а само залостен, макар че и да е закован, пак не бих се формализирал. За да не падне капакът при отварянето и за да се осигури по-късното му затваряне, завинтвам от горната му страна предварително приготвената ръчка и едва след това го избивам бавно и внимателно. Един бърз лъч от лампата ме убеждава, че помещението под нозете ми е нещо като коридорче без прозорци. Закачвам въжето на края на отвора и се спускам тихо в коридорчето. Две врати. Тая за тоалетната не ме интересува. Втората е заключена, но инструментите са измислени за подобни случаи. Не става нужда дори да избивам ключа, поставен от другата страна, защото отварям със същия тоя ключ, като захапвам края му със съответното приспособление.

Ето я и секретната стая — ярко осветена и пуста, с тъмнееща в дъното каса. Ръцете ми за по-голяма елегантност се обличат в тънки пластмасови ръкавици… Ключовете влизат в действие. С доставянето на тия ключове — нека не си спомняме на каква цена — Фурман-син бе доказал, че в областта на частните проучвания не стои по-долу от Фурман-баща. Той бе успял не само да издири фирмата, от която бе купена касата, но и да изкопчи дубликат от ключовете. Не се съмнявам, че старикът би изкопчил дори и комбинацията, ако тя не се съхраняваше у самия собственик на фирмата. Сега обаче комбинацията ми е вече известна и аз почвам търпеливо да я навивам: три празни интервала — М, — два празни интервала — О, — един празен интервал и прочее, додето тихото, но отчетливо изщракване ми подсказа, че непристъпната каса, безпощадно затворената каса на „Зодиак“ е готова да се отвори.