Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 1)

— У мен са — каза Лестрейд и извади бяла кутийка. — Прибрах ги заедно с кесията и телеграмата с намерение да ги оставя на безопасно място в полицейския участък. Това, че взех тези хапчета, беше чиста случайност, защото, трябва да призная, не им придавам никакво значение.

— Дайте ги — каза Холмс. — Кажи, докторе — обърна се той към мен, — това обикновени хапчета ли са?

В никакъв случай не бяха обикновени хапчета. Имаха перленосив цвят и бяха малки, кръгли и почти прозрачни срещу светлината.

— От лекотата и прозрачността им бих могъл да заключа, че са разтворими във вода — отбелязах аз.

— Точно така — отвърна Холмс. — А сега би ли слязъл долу, за да доведеш онзи нещастен териер, който е толкова зле от доста време и хазяйката те бе помолила онзи ден да го отървеш от мъките му.

Слязох долу и внесох кучето на ръце в стаята. Тежкото му дишане и изцъклените очи показваха, че краят му наближава. Всъщност снежнобялата му муцуна говореше съвсем ясно, че вече е надхвърлило обичайния период на кучешкото съществуване. Поставих го на една възглавница върху килима.

— Сега ще разрежа на две едно от тези хапчета — каза Холмс и като извади джобното си ножче, изпълни намерението си. — Едната половинка връщаме обратно в кутията за по-нататъшни цели. Другата ще поставя в тази винена чаша, в която има приблизително една чаена лъжичка вода. Виждате, че нашият приятел докторът е прав и че тя се разтваря много лесно.

— Може би е много интересно — обади се Лестрейд с обидения тон на човек, който подозира, че му се подиграват. — Но не мога да разбера какво общо има това със смъртта на мистър Джоузеф Стангърсън.

— Търпение, приятелю, търпение! Когато му дойде времето, сам ще разберете какво е общото. Сега ще добавя и малко мляко, за да направя сместа по-вкусна, и като я дадем на кучето, ще видим, че то ще я излочи с удоволствие.

Докато говореше, той изсипа съдържанието на чашата в една чинийка и я постави пред кучето, което бързо я пресуши. Сериозното държане на Холмс ни беше повлияло така силно, че всички седяхме мълчаливо и напрегнато наблюдавахме животното в очакване на нещо необикновено. Не се случи нищо. Кучето продължаваше да лежи на възглавницата, дишайки тежко, но очевидно състоянието му не се беше нито влошило, нито подобрило от изпитата течност.

Холмс бе извадил джобния си часовник и когато минутите започнаха да текат една след друга, на лицето му се появи израз на огорчение и разочарование. Той хапеше устни, барабанеше с пръсти и проявяваше всички други признаци на разочарование. Вълнението му беше толкова силно, че започнах да изпитвам искрено съчувствие към него, докато двамата детективи се усмихваха подигравателно и в никакъв случай не можеше да се каже, че са недоволни от временния му неуспех.

— Това не може да бъде съвпадение — извика най-после той, като скочи от стола и закрачи нервно из стаята. — Невъзможно е да е просто съвпадение. Същите хапчета, за които си мислех още при убийството на Дребър, са намерени след смъртта на Стангърсън. И при все това те не действат. Какво може да означава това? Едва ли цялата верига на разсъжденията е невярна. Невъзможно! И въпреки всичко на това нещастно куче му няма нищо. А, сетих се! Сетих се — надавайки радостен вик, той се спусна към кутията, разряза другото хапче на две, разтвори го във вода, добави мляко и го постави пред териера. Нещастното животно едва бе потопило езика си втори път в течността, когато всичките му крайници потрепериха конвулсивно и то се изпъна вдървено и безжизнено като поразено от гръм.

Шерлок Холмс пое дълбоко дъх и избърса потта от челото си.

— Би трябвало да бъда по-уверен — каза той. — Отдавна трябва да съм разбрал, че когато един факт сякаш е в противоречие с дълга верига от дедукции, неизменно се оказва зависим от друга интерпретация. От двете хапчета в тази кутия едното беше най-смъртоносната отрова, а другото — съвсем безвредно. Трябваше да разбера това още преди да зърна кутията.

Последното му изявление прозвуча толкова неочаквано, че моят съквартирант ми се стори не на себе си. Но на пода лежеше умрялото куче и доказваше, че предположението му е било вярно. Сякаш и мъглите в собствената ми глава започваха да се вдигат и аз вече долавях някаква смътна и все още неясна картина за истината.

— Странно ви изглежда — продължи Холмс, — защото не успяхте още в самото начало на разследването да схванете важността на единствената истинска нишка, която стоеше пред вас. Аз имах късмета да се хвана за нея и всичко, което ставаше след това, потвърждаваше първоначалното ми предположение и всъщност беше съвсем логично следствие от него. Затова нещата, които ви объркаха и озадачиха и сякаш правеха случая още по-заплетен, за мен просто хвърляха по-обилна светлина върху него и подсилваха заключенията ми. Голяма грешка е да се бърка странното със загадъчното, защото в него не се проявяват никакви нови или по-специални черти, от които биха могли да се извлекат някакви дедукции. Това убийство щеше да е много по-трудно за разкриване, ако тялото на жертвата беше намерено на пътя без нито една от онези добавки, които го правеха толкова необикновено. Тези странни подробности обаче, вместо да направят случая по-труден, всъщност постигнаха обратния ефект.