Пол Дохърти - Убийците на Сет

— Известно ли ви беше, че Ипумер, ако все пак това е истинското му име, е бил хиксоски благородник? — отзова се Амеротке с леко прикрита насмешка.

Спътниците му го загледаха като онемели.

— Невъзможно! — озъби се Пешеду.

— Не се шегувам, нито говоря небивалици — отсече Амеротке. — Скоро всички ще го научат. Има още нещо, което е по-важно. Знаехте ли, че направих оглед на вещите, останали от Ипумер? И намерих един медальон, точно копие на изпратените до вас?

Пешеду подскочи.

— Не мога да повярвам! — отдалечи се той на няколко крачки от групата, след което се върна: — Беше само някакъв писар! — извика генералът. — Жалък червей, опитал се да прелъсти дъщеря ми!

— Седни! — заповяда му Карнак. — И не си пускай гласа.

— Мисля, че е бил доста повече от това — внимателно отбеляза Амеротке. — И така, уважаеми ветерани, имам към всеки от вас два въпроса. Ипумер обръщал ли се е към някого от тук присъстващите? — въпросът му предизвика взрив от опровержения. — Познавал ли го е някой от вас? — след като получи същия отговор, съдията отпи от чашата си и продължи: — Някой да е препоръчал Ипумер за поста му в Дома на войната? Питам ви, тъй като направихме проверка в Залата с архивния фонд. Досието на Ипумер е изчезнало: взел го е или лично той, или човекът, който го е наел и е отворил за него вратите на столицата ни.

При други обстоятелства Амеротке би се забавлявал на смайването, което предизвикаха думите му. Всеки от влиятелните офицери декларира на висок глас невинността си. Че не са се познавали с Ипумер и че определено нямат нищо общо с назначаването му като писар в Дома на войната.

— Уважаеми Амеротке… — надвика врявата Карнак. — Уви, преценката ми за вас се оказа погрешна. Чувал бях за делата ви като офицер във войската на божествената. Мислех ви за късметлия, отгледан в саксия, който го бива само да задава въпроси в Залата на двете истини. А се оказахте мъж, който умее да се бие и да участва в поход, макар че не го правите от сърце. При това виждам, че сте съобразителен и хитър като мангуста.

Амеротке се поклони в отговор на двусмисления комплимент.

— Ще попитам направо — наблегна той, — къде сте били по времето, когато е станало убийството на Бейлет? Имам и собствена теория. Ипумер е с хиксоски произход, така че има връзка между него и култа, свързан с Мерецегер. Той идва в Тива с мисълта да ви причини възможно най-голямо зло. Но поради една или друга причина — тръсна глава Амеротке — се е отклонил от първоначалните си намерения, евентуално заради красавицата Нешрата. Това е отделна тема. Много по-важен за мен е не Ипумер — той е мъртъв, така или иначе, — а онзи, който го е наел. Сега, господа, пред нас се е изпречила душа, черна като нощта и злонамерена като току-що разбудена усойница. Може да е мъж, но може и да е жена. Във всеки случай тази личност, която е държала в ръцете си Ипумер и му е осигурила длъжността в Тива, обезателно е замислила страховито отмъщение за всички вас. Първоначалният план за атака чрез Ипумер се е оказал неуспешен. Подозирам, че сега убиецът е решил да премине към еднолична разправа. Започва със смъртта на Бейлет. Следва покушението срещу Небамум. Днес видяхме третия удар. Повярвайте ми, Пантери от Юга, усойницата е готова да атакува отново.

Шуфой и Пренхое бяха седнали един до друг в Залата с колоните в Дома на Сивия ибекс 8 8 Дива коза. — Бел.прев. , който се намираше непосредствено отвъд стените на Тива. Пренхое беше ядосан. Той бе чакал дълго Шуфой в къщата на Амеротке: по думите на Норфрет слугата бил излязъл много преди зазоряване, за да изпълни секретно поръчение на своя господар. Дребният мъж се бе прибрал доста след пладне.

— Много мразя, когато ги вършиш такива. Обикаляш Тива като някой от Дома на тайните — обвини го писарят, като дръпна златоткания шал, увит около раменете на Шуфой, качулката на който покриваше малката му главица.

— Ходих по работа — светна насрещен пламък в погледа на джуджето.

— Каква? — попита Пренхое. — Носа ли си си търсил? — после изруга приглушено: очите на Шуфой се натъжиха, а лукавото му маймуноподобно лице се набръчка. — Прощавай, не исках да те обидя…

Шуфой се ухили дяволито и стисна леко носа на Пренхое:

— Ако продължаваш така, и ти ще останеш без нос. Както и да е: потребен си ми… — и вместо да обясни за какво, дребосъкът вдигна слънчобрана и закрачи надут по пътя, от лявата страна на който се виеше Нил. Пренхое продължи да задава въпроси, а Шуфой, имитирайки господаря си, се задоволи с многозначително поклащане на глава и с едно полугласно: — Ще видим. Ще видим.