Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Милбърг спря да чете. „Жълто нарцисче!“, повтори той, сетне погледна към тавана и присви дебелите си устни. „Малко жълто нарцисче!“, каза отново и по лицето му се разля широка усмивка.

Беше все така потънал в четенето, когато звънецът в антрето издрънча. Милбърг се изправи и се заслуша, звънецът отново прокънтя. Той угаси лампата, дръпна дебелото перде, което закриваше прозореца, и надникна навън през мъглата. На светлината на уличната лампа едвам различи двама-трима мъже, застанали на вратата. Дръпна пак пердето, светна лампата, взе тетрадките и изчезна с тях в коридора. Спалнята му се намираше отзад, той влезе в нея, без да отговаря цели пет минути на настойчивото звънене. Най-накрая се появи отново, но вече облечен с пижамата си, над която се бе заметнал с дебел халат. Отключи входната врата и се затътри по пантофи до портата в оградата.

— Кой е? — попита Милбърг.

— Тарлинг. Познавате ме — отговори мъжът отвън.

— Господин Тарлинг! — възкликна изненадан Милбърг. — Това е наистина неочаквано удоволствие.

— Отворете вратата — напомни му Тарлинг.

— Извинете, но трябва да взема ключа — каза Милбърг. — Не очаквах посетители толкова късно.

Влезе в къщата, огледа внимателно стаята си и отново се появи, като извади ключа от джоба на халата. Ключът през цялото време беше там, но Милбърг бе предпазлив човек и не поемаше често рискове.

Заедно с Тарлинг бяха инспектор Уайтсайд и един друг човек, за когото Милбърг правилно предположи, че е детектив. Само Тарлинг и инспекторът приеха поканата му да влязат, а третият мъж остана да пази при вратата.

Милбърг ги въведе в уютната си дневна.

— Съжалявам, че се забавих толкова, но от няколко часа съм си легнал.

— Радиаторът ви е още топъл — рече тихо Тарлинг, като се наведе и пипна малкия отоплителен уред.

Милбърг се засмя.

— Колко сте умен! Как открихте? — В гласа му се четеше възхищение. — Всъщност толкова ми се спеше, когато преди няколко часа си лягах, че съм забравил да го изключа, и едва когато слязох да видя кой звъни, открих, че съм проявил такова безразсъдство. Човек не бива да прахосва в тези времена тока, господин Тарлинг — продължи той. — Електричеството е енергия и въглища и в последна сметка национални ресурси.

Тарлинг се наведе и вдигна от огнището угарката от пура. Все още гореше.

— Сигурно пушите насън, господин Милбърг — отбеляза сухо детективът.

— О, не, не — заяви безгрижно Милбърг. — Пушех я, докато слизах да ви отворя. Слагам пурата в устата си в мига, щом се събудя сутрин. Отвратителен навик и всъщност един от пороците ми — призна си той. — Хвърлих я, когато изключих радиатора.

Тарлинг се усмихна.

— Няма ли да седнете? — попита Милбърг и се настани на най-неудобния стол. — Видите ли — извини се с усмивка той, сочейки с ръка бюрото, — след смъртта на господин Лайн работата се увеличи ужасно много. Принуден съм да нося вкъщи и мога да ви уверя, господин Тарлинг, че понякога работя по цели нощи, до разсъмване, за да приготвя документите за ревизорите.

— А не излизате ли да се пораздвижите? — невинно се поинтересува Тарлинг. — Малки нощни разходки в мъглата за здраве?

Лицето на Милбърг се сви от учудване.

— Раздвижване ли, господин Тарлинг? — попита той, уж озадачен. — Не ви разбирам. Естествено, не бива да излизам в такава нощ. Мъглата е неочаквано гъста за това време на годината.

— Познавате ли Падингтън?

— Не — заяви Милбърг, — зная само, че там има гара, която понякога използвам. Но може би все пак ще ми обясните какво означава това ваше посещение?

— Означава — отсече Тарлинг, — че тази вечер бях нападнат от човек с вашата фигура и вашия ръст, който стреля два пъти по мен отблизо. Имам заповед за обиск.

Очите на господин Милбърг се присвиха.

— Какво ще търсите? — попита той.

— Револвер или автоматичен пистолет, или каквото намеря.

Милбърг стана.

— Можете да претърсите къщата от край до край — заяви той. — За щастие тя е малка, тъй като заплатата ми не позволява да имам по-скъпо жилище:

— Сам ли живеете тук? — осведоми се Тарлинг.

— Съвсем сам — отговори Милбърг. — В осем сутринта идва една жена да ми приготви закуска и да разтреби, но спя сам. Много съм засегнат — продължи той.

— Още повече ще се засегнете — отвърна Тарлинг и се зае с обиска.

Но остана разочарован — не откри и следа от оръжие, а камо ли от малките червени листчета, които очакваше да намери у Милбърг. Защото не търсеше човека, който го бе нападнал, а убиеца на Торнтън Лайн.