Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

С изключение на домовете на пазачите и управителите, къщата беше единствената жилищна сграда на улицата и всички, които познаваха мъничкия имот, бяха единодушни, че господин Милбърг има добър хазаин.

Къщата бе разположена в средата на парцел от около два декара. Беше едноетажна постройка и заемаше място, където би могло да бъде разширена някоя фабрична сграда. И двете фабрики — отляво и отдясно — бяха правили щедри предложения за парцела, но хазаинът на господин Милбърг бе непреклонен. Някои хора подхвърляха, че хазаин на Милбърг е самият Милбърг. Но това едва ли беше възможно. Заплатата му възлизаше на някакви си триста лири годишно, докато парцелът с къщата струваха най-малко четири хиляди.

Канви Котидж, както наричаха постройката, беше разположен по-навътре от улицата, пред него се простираше морава без цветя, защитена от неканени посетители с висока метална ограда, за която хазаинът на господин Милбърг бе хвърлил луди пари. За да стигне до къщата, човек трябваше да мине през желязна порта и по постланата с каменни плочи пътека.

Нощта, когато Тарлинг от Скотланд Ярд бе нападнат и срещу него бе извършено покушение, господин Милбърг отключи портата и я заключи два пъти. Беше сам и по навик си подсвиркваше тъжен рефрен без начало и край. Мина бавно по плочника, отключи входната врата на къщата и постоя малко на площадката, втренчен във все по-непрогледната тъмнина, преди да затвори, да пусне резето и да запали електрическата лампа.

Намираше се в антрето, обзаведено просто, но хубаво.

Единственият намек за разкош бяха графиките на Зон по стената, господин Милбърг се спря и ги огледа одобрително. Закачи палтото и шапката си, свали галошите (носеше ги заради влагата) и през една врата в коридора влезе в дневната. И тук цареше същата простота в обзавеждането. Мебелите бяха качествени, килимът под краката му — дебел и скъп. Милбърг щракна друг ключ и в камината засия светлината от електрическото отопление. Седна на голямото бюро, което измежду мебелите биеше най-много на очи. Беше отрупано с купчинки хартия, повечето от които пристегнати с ластичета. Милбърг не направи опит да ги докосне или чете, само се вторачи унило и разсеяно в подложката с попивателна хартия.

След малко се надигна с пъшкане, пресече стаята и отвори много обикновен старомоден шкаф, чийто горен плот служеше за бюфет. Извади десетина тетрадки и ги отнесе на бюрото. Бяха с еднаква големина и всяка беше надписана с цифри, отбелязващи година. Бяха дневници, но не на господин Милбърг. Веднъж той влезе в кабинета на Торнтън Лайн в магазина и видя тетрадките, наредени на стоманения рафт в личния му сейф. Кабинетът гледаше към партера на магазина, Торнтън Лайн бе в обсега на зрение на Милбърг, така че не можеше да го изненада, затова Милбърг извади една тетрадка и прочете, силно заинтригуван, доста откровения и подробен дневник на работодателя си.

Оня път прочете само няколко страници, но по-късно имаше възможност да прелисти от край до край тетрадката за една година и в нея откри информация, която би могла да му послужи в бъдеще, ако Торнтън Лайн не беше намерил преждевременно своя край от ръката на неизвестен убиец.

В деня, когато откриха тялото на Торнтън Лайн в Хайд Парк с намотана около простреляните му гърди нощница, Милбърг на бърза ръка извади дубликат от ключа за сейфа на Лайн и ги премести на по-сигурно място. Те съдържаха много неприятни за него неща, особено томът за тази година, защото Торнтън Лайн беше отбелязал не само преживелиците си, но и онова, което му се бе случвало през деня, мислите си, поетични и други, и бе изложил много точно и откровено подозренията си към своя управител.

Дневникът осигуряваше на Милбърг твърде интересно четиво, той обърна на страницата, на която бе спрял предишната вечер, и продължи да чете. Намери я без труд, беше пъхнал между листовете тънък плик чуждестранна изработка, в който имаше някакви листчета, а когато извади импровизирания разделител, го осени някаква мисъл и той забърка в джоба си. Не откри онова, което търсеше, с усмивка сложи грижливо плика на масата и продължи от мястото, докъдето беше стигнал.

„Обядвах в хотел «Лондон» и следобед подремнах. Времето е ужасно горещо. Бях уредил да се видя с далечен братовчед — казва се Тарлинг и работи в Шанхайската полиция, но ми се видя прекалено изтощително. Прекарах вечерта в танцувалната зала на Чу Хън. Сприятелих се с хубавичка, млада китайка, която говореше техния странен английски. Ще я видя утре при Лин Фу. Викат й Нарцисчето. Аз я нарекох моето жълто нарцисче…“