Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Тарлинг се поколеба, сетне направи нещо, което беше правил много рядко — излъга.

— Не, само се разстрои… никого не спомена…

Той закара момичето с такси в малкия тих хотел, който бе избрал — едно пътуване, изпълнено с напрежение, защото мъглата се беше сгъстила, — и се погрижи да настанят Одет.

— Не зная как да ви благодаря за вашата любезност, господин Тарлинг — каза на раздяла тя, — и ако можех да улесня задачата ви… щях да го направя.

Детективът видя как лицето й се сгърчи от болка.

— Още не мога да го проумея, изглежда ми като лош сън — добави тя сякаш на себе си. — Не ми се ще да го проумявам… искам да забравя, искам да забравя!

— Какво искате да забравите? — попита Тарлинг.

Одет поклати глава и рече:

— Не ме питайте! Моля ви, не ме питайте!

Той слезе по широкото стълбище силно разтревожен. Беше казал на шофьора да го чака. За своя изненада видя, че таксито го няма, и се обърна към портиера.

— Какво се е случило с таксито? Не съм платил.

— Таксито ли, господине? — откликна портиерът — Не съм видял кога си е тръгнало. Ще попитам някое от момичетата.

Едно пиколо, което било на улицата, разказа изненадваща история. От мъглата се появил някакъв господин, платил на шофьора и той заминал. Свидетелят на станалото не видял лицето на човека. Само знаел, че тайнственият благодетел тръгнал в посока, обратна на тази, в която потеглила колата, и изчезнал в нощта.

Тарлинг се намръщи.

— Интересно — каза той. — Повикайте ми друго такси.

Портиерът поклати глава.

— Боя се, че ще срещнете трудности, господине. Виждате каква мъгла е тук, винаги е толкова гъста, а е твърде късно за такива мъгли…

Тарлинг прекъсна лекцията му по метеорология, закопча си палтото и тръгна към най-близката станция на подземната железница.

Хотелът, в който бе завел момичето, се намираше в тих квартал и по това вечерно време улицата беше безлюдна, а мъглата я правеше още по-пуста.

Тарлинг не познаваше особено добре Лондон, но се ориентираше отлично. Мъглата беше гъста. Ала ореолът на уличните лампи се виждаше и детективът се намираше между две от тях, когато чу зад себе си тихи стъпки.

Шумът беше едва доловим, сякаш някой влачеше крак, но Тарлинг бързо се обърна. Инстинктивно вдигна ръце и се дръпна встрани. Нещо профуча край главата му и тупна на паважа.

„Торбичка с пясък“ — отбеляза мислено детективът и се хвърли срещу нападателя си.

Непознатият отскочи също така бързо назад. Чу се оглушителен гръм. Тарлинг усети, че глезените му са опърлени от изгорял барут, и за момент отпусна примката на ръцете си, с които бе сграбчил противника за врата.

По-скоро почувства, отколкото видя, че пистолетът се вдига отново, и се просна светкавично на земята, както го бяха учили японските инструктори по жиу-жицу. Направи кълбо през глава точно когато пистолетът гръмна за втори път. Хватката беше хитра и завършваше с това, че човек ритваше с пълна сила противника по коляното. Но тайнственият непознат се оказа прекалено бърз и когато Тарлинг скочи на крака, него вече го нямаше.

Ала той беше видял лицето му — едро, бяло и озлобено. Зърна го само за миг, а за останалото се досещаше, но беше убеден, че е познал мъжа.

Затича в посоката, накъдето според него бе поел мъжът, опитал се да го убие, мъглата обаче се стелеше на валма и Тарлинг се обърка. Чу шум от забързани стъпки и се втурна нататък, но установи, че това е полицай, привлечен от изстрелите.

Полицаят не беше видял никого.

— Трябва да е поел в обратна посока — каза Тарлинг и хукна пак, но не успя да настигне своя нападател.

Бавно се върна на мястото, където бе оставил полицая да търси по паважа улики, по които да установят самоличността на нощния нападател.

Полицаят се взираше на светлината на електрическо фенерче, което бе извадил от джоба си.

— Тук няма нищо, сър — докладва той. — Освен тази червена хартийка.

Тарлинг пое от човека квадратното листче и го разгледа на светлината на лампата — на червеното квадратче бяха написани четири думи на китайски: „Сам си го просеше.“ Същият надпис, какъвто бяха намерили, внимателно сгънат, в джоба на жилетката на Торнтън Лайн сутринта, когато го откриха убит.

Милбърг живееше в малка къща на една от индустриалните улици в Камдън Таун. Повечето стени на нея бяха слети, ако не се броят големите портали, през които човек можеше да зърне неприветливи фабрики и одимени комини.